Госпожа Крего ми подаде чаша обикновен чай и докосна челото ми с опакото на дланта си.
— Изглеждаш по-зле от Мини — подхвърли и се засмя. Мини също се засмя.
Аз не се присъединих към тях.
— Никога няма да се омъжа — заявих. — Никога.
— Не ли?
— Не. Никога.
— Е, ще я видим тази работа — отговори госпожа Крего. Изражението й беше омекнало. — Болката спира, Мати. И спомените избледняват. Мини ще забрави за този единствен ден.
— Тя може и да го забрави, но не и аз — отвърнах.
По верандата се чуха стъпки и на вратата се появи Джим, който опяваше за вечерята си. Млъкна в мига, когато зърна мен и госпожа Крего и жена си с двете бебета в леглото.
— Имаш син — съобщи му госпожа Крего. — А също и дъщеря.
— Мин? — прошепна той, загледан към жена си в очакване на потвърждение от нея.
Мини се опита да промълви нещо, но не успя. Просто вдигна едното от бебетата и му го подаде. Емоциите, изписани по лицата на двама им, бяха толкова силни и така неподправени, че трябваше да отклоня поглед. Не беше редно да ги виждам.
Размърдах се на стола си, като се чувствах неловко и не на място, и чух прошумоляването на писмото в джоба ми. Бях така развълнувана, че ще разкажа на Мини за „Барнард“, но вече не ми се струваше толкова важно.
Взрях се в чашата си с чай, чудейки се какво е да имаш онова, което имаше Мини. Някой да те обича така, както Джим обичаше нея. Да имаш две мънички същества, които зависят изцяло от теб.
Зачудих се дали тези неща бяха най-важни, или беше по-добре да имаш думи и разкази. Госпожица Уилкокс имаше книгите, но нямаше семейство. Сега Мини вече имаше семейство, но с бебетата на ръце нямаше да може да чете дълго време занапред. Някои хора като леля ми Джоузи и отшелникът Алва Дънинг нямат нито любов, нито книги. Не познавах никого, който да има и двете.
Жа-ло-вит
— Така ли харчиш парите, които ти давам? Нижеш глупави стихчета?
Подскочих при звука на нечий ядосан глас, като за няколко секунди не бях сигурна къде се намирам. Очите ми привикнаха със светлината на лампата и зърнах под ръката си новата тетрадка, а до нея стоеше речникът ми, отворен на думата ми за деня. Осъзнах, че е късно вечерта и съм заспала на масата в кухнята.
— Отговори ми, Мати!
Поизправих се на стола.
— За какво говориш, татко? Какви пари? — промърморих, примигвайки срещу него.
По лицето му беше изписан гняв, а в дъха му се долавяше мирис на алкохол. В просъница си спомних, че беше ходил до Олд Фордж по-рано същия ден, за да продаде кленовия сироп. Общо шест литра. Бяхме сварили близо две хиляди и триста литра суровина, за да го получим. При тези свои пътувания имаше навика след това да се отбие в някоя кръчма, да пийне чаша или две уиски от печалбата и да побъбри по мъжки. Обикновено не се връщаше преди полунощ. Бях предвиждала да съм в леглото далече преди този час.
— Парите за домакински разходи! Петдесетте цента, които ти дадох за торба с царевично брашно! За това ли ги изхарчи?
Преди да успея да му отговоря, той сграбчи новата ми тетрадка от масата и откъсна стихотворението, което пишех.
— „Гмурец надава писък жаловит сред клони, брулени от вятъра сърдит“ — прочете на глас. После смачка листа, отвори вратата на пещта и го хвърли върху жаравата.
— Моля те, татко, недей. Не съм похарчила парите за домакински разходи за това. Кълна се. Царевичното брашно е в мазето. Купих го преди два дни. Можеш да погледнеш — замолих се аз, докато се пресягах за тетрадката си.
— Тогава откъде взе пари за това? — попита, като я държеше надалече от мен.
Преглътнах с усилие.
— Брах връхчета сладка папрат. И събирах смола от смърч. Заедно с Уийвър. Продадохме ги. Изкарах шейсет цента.
Онова мускулче на лицето на татко затрептя. Когато най-накрая заговори, гласът му беше дрезгав.
— Искаш да кажеш, че ядем каша дни наред, а ти през цялото време си разполагала с шейсет цента?
Последва силно и рязко изплющяване, а главата ми завибрира и в следващия миг бях на пода, без изобщо да съм сигурна как съм се озовала там. Докато не усетих вкус на кръв в устата си и зрението ми не се проясни, за да видя как баща ми се беше надвесил над мен с вдигната ръка.