Йоан Кръстител изглеждаше по-прашен, отколкото е редно. Дори за човек, прекарал живота си в бродене из пустинята.
— Мати, бъди внимателна! Знаеш, че тези фигурки означават всичко за мен.
— Да, лельо Джоузи — отговорих аз, докато бършех леко порцелановото лице на Йоан.
— Започни от най-горния рафт и се придвижвай надолу. По този начин няма…
— Да сипя прах върху вече почистеното.
— Устатниците не прокопсват в този живот.
— Да, лельо Джоузи — отговорих послушно аз. Не исках да ядосвам леля си. Не и този ден. Исках да е в добро настроение, тъй като най-накрая бях измислила начин да се добера до „Барнард“ — такъв, който не включваше одобрението на баща ми или работа в „Гленмор“.
Леля ми Джоузи имаше пари. При това не малко. Мъжът й, чичо ми Върнън, печели добре от мелниците си. Може би, само може би, надявах се аз, щеше да ми заеме малко.
Чистех къщата на леля ми както всяка сряда след училище. А тя седеше на един фотьойл до прозореца и ме наблюдаваше как се трудя, както всяка друга сряда. Леля ми и чичо ми живеят в най-хубавата къща в Инлет — триетажна, със златиста на цвят дъсчена облицовка и тъмнозелена украса. Нямат деца, но леля ми притежава близо двеста статуетки. Казва, че не може да върши нищо, защото костите я болят поради ревматизъм. Татко твърди, че и него биха го болели костите, ако по тях имаше толкова много сланина. Леля ми беше едра жена.
Татко не харесва леля ми Джоузи и не иска да чистя дома й. Казва, че не съм роб — което звучеше смешно от неговата уста, — но нямаше какво да се направи по въпроса. Започнах да помагам на леля си, за да зарадвам мама — Джоузи не беше добре и мама се тревожеше за нея, — и не беше редно да спра да го правя само защото мама е умряла. Знаех, че тя не би искала да стане така.
Леля Джоузи също не харесва татко. Никога не го е смятала достоен за майка ми. Джоузи и мама са израснали в голяма къща в Олд Фордж. Джоузи се омъжила за богаташ и смятала, че мама трябва да стори същото. Според нея мама беше прекалено изтънчена, че да живее във ферма, и често й го казваше. Веднъж се скараха на тази тема, когато мама беше бременна с Бет. Седяха в кухнята на Джоузи и пиеха чай, а аз бях в дневната. От мен се очакваше да бърша прах, но вместо това аз подслушвах.
— Тази огромна ферма… и толкова много работа, Елън — опяваше леля ми. — Седем бебета… три от които вече са погребани, защото не са били достатъчно силни, защото ти не си достатъчно силна… и сега още едно е на път. Къде ти е умът, за бога? Ти не си за работа на полето. Ще си съсипеш здравето.
— Какво искаш да направя, Джоузи?
— Откажи му, за бога. Не е редно да те кара.
Последва дълго и напрегнато мълчание. Най-накрая мама отсече:
— Не ме кара. — И после вратата на дневната едва не ме удари по главата, когато тя влетя в помещението и ме поведе към къщи, макар да не бях свършила с почистването. След това двете не си говориха в продължение на седмици, а когато най-накрая се сдобриха, вече нямаше критики по адрес на баща ми.
Леля ми умее да бъде ужасно дразнеща и на моменти ме вбесява, но през повечето време ми е жал за нея. Тя смяташе, че статуетките по рафтовете, бялата захар в чашата чай и дантелите на бельото са онова, което има значение, но това беше така само защото двамата с чичо Върнън не спяха в една стая, както правеха майка ми и баща ми, също така чичо Върнън никога не я беше целувал по устните, ако мисли, че никой не ги вижда, нито й беше пял песни, с които да я разплаче, като например онази за госпожица Клара Върнър и нейния любим Монро, който загубил живота си, докато изкоренявал пънове.
Поставих Йоан Кръстител на мястото му и взех фигурката на Исус в Гетсиманската градина. Качеството на тази не беше особено добро. Изражението на лицето му беше странно, а цветът на кожата зеленикав. Изглеждаше повече като човек със стомашни проблеми, отколкото като някой, на когото му предстои да бъде разпнат. Стиснах го здраво, за да привлека вниманието му, а после му отправих кратка молитва да направи леля ми по-сговорчива.
Докато го лъсках, се почудих защо изобщо някой би колекционирал такива боклуци. Думите бяха толкова по-хубаво нещо за колекциониране. Не заемаха място и никога не се налагаше да ги чистиш от прах. Макар да се налагаше да призная, че този ден не бях имала особен късмет с думата си за деня. „Юрая Малоазиеца“ бе първата дума, предложена ми от речника, последвана от „нощно гърне“ и „африкански глиган“. Затворих книгата отвратена.
След Исус следваше Библията, върху която беше изписано с букви от истинско четиринайсеткаратово злато „Свето писание“. Взех я и точно се канех да кажа на леля си за „Барнард“ и да й поискам парите, но тя заговори преди мен.