— Хайде, Дейзи. Насам, Дейзи — изкрещях аз, докато търках пръсти едни в други, като че нося нещо за ядене. — Хайде, момиче!
Лу и Бет доядоха трохите от курабията и също започнаха да викат кравата. Комбинацията от крясъците на трите ни и мученето на кравата и телето създаваше сериозна врява.
— Звучите като градския оркестър на Олд Фордж. Също толкова шумни и без никакъв синхрон.
Обърнах се. Беше Ройъл. Ръкавите на ризата му бяха навити и излагаха на показ мускулестите му, вече покафенели от слънцето ръце. Беше зачервен от работа, а бузите му бяха покрити с прах. Стоеше с ръце в джобовете, а яките му крака бяха стъпили здраво на земята като на някой, който се намира точно където му е мястото. Също както това важеше за сребристите потоци и за сивите облаци, пълзящи бавно по небето, и за елените в гората. Беше също така красив като изброените неща. Спираше ми дъха. Очите му бяха като кехлибар. Не с цвят на лешник, не и на мед от елда, както си бях мислила. Имаха тъмния и топъл нюанс на кехлибара. Златистата му и прекалено дълга коса се къдреше около ушите и по врата. Яката на ризата му беше отворена и аз не успявах да откъсна поглед от участъка гладка кожа, който се виждаше под нея. Видя накъде гледам и аз се изчервих. Здравата.
— Нима в никоя от книгите ти не се казва как да измъкнеш крава от гьол? — попита.
— Не ми е нужно да чета в книга как да измъкна крава от гьол — сопнах се и повиках Дейзи още по-гръмогласно. Когато това не подейства, метнах примката по нея, но успях единствено да стресна Болдуин. Той побягна още по-навътре във водата и майка му го последва.
Ройъл се наведе и събра няколко камъчета, после заобиколи Дейзи и се прицели в гръб. Първият я изненада, а вторият я накара да се размърда. Тя се затича право към нас. Лу успя да я задържи, а аз нахлузих примката на главата й, като я хоках шумно. Не се налагаше да връзваме Болдуин. Той щеше да последва майка си.
Благодарих на Ройъл, макар това да ме изяждаше отвътре.
— Не знам защо идва тук — взех да се оправдавам. — Нашият гьол си е много хубав.
Ройъл се засмя.
— Не идва тук, за да се къпе. Причината е в него — отговори, сочейки към пасището от другата страна на гьола. В началото не разбрах за какво говори, но после го забелязах — стоеше в самия край на полето под сенките, хвърляни от няколко бора. Бикът. Беше огромен, страховит и черен като нощта. И ни наблюдаваше. Видях как примигва с тъмните си очи, а кадифените му ноздри потръпнаха и се помолих делящата ни ограда да е по-здрава, отколкото онази, която Дейзи беше успяла да строши.
— Ами отново ти благодаря, Ройъл. По-добре да си вървим — казах и заотстъпвах към черния път, водещ обратно до дома.
— Ще ви изпратя — рече той.
— Не е нужно.
Ройъл вдигна рамене.
— Не е кой знае какво.
— Искам аз да я водя, Мат — настоя Бет. Позволих й. Тя запя друга от песните на татко. Лу вървеше до нея, късо подстриганата й коса се вееше свободно, а маншетите на работния гащеризон на Лотън се влачеха по земята.
Ройъл говореше за фермерски дела, докато вървяхме. За царевицата, която с Дан щели да посадят, и как баща му обмислял да купи овце. Приказваше непрестанно, като не ми даваше възможност да се намеся. След известно време обаче спря да си поеме дъх и точно се канеше да продължи, когато аз обявих, че ще ходя в колеж. Обясних му, че съм приета в „Барнард“ и само да успея да намеря някакви пари, ще отида.
Той се закова на място.
— Защо искаш да правиш такова нещо, за бога? — попита смръщено.
— За да уча, Ройъл — троснах се аз, ядосана заради реакцията му. — А и защо изобщо те е грижа?
Той отново вдигна рамене.
— Няма причина. Просто не го разбирам, това е всичко. Баща ти наясно ли е за плановете ти?
— Не, и ти не го уведомявай — предупредих.
Бяхме изостанали зад сестрите ми и кравата и никак не беше изненадващо, че на половината път до Ънкас Роуд те изчезнаха зад хълма.
Изненадващото обаче беше, че внезапно Ройъл спря и ме целуна. По устата. Бързо и страстно. Аз не се възпротивих, не можех — бях неспособна да говоря. Всичко, за което успявах да мисля, беше, че целувките на момчета като Ройъл Лумис бяха за момичета като Марта Милър, а не като мен. Той отстъпи една крачка назад и ме погледна. Имаше странно изражение на лицето си, такова, каквото Лу придобива, когато вкусва нещо сготвено от мен и се мъчи да реши дали може да го преглътне.