— Това изобщо няма да помогне. Той ми съсипа вещите! — възнегодува мъжът.
— Той съжалява, господине. Не искаше да става така.
— Със сигурност го е искал. Поне трябва да плати за прането на дрехите. А също и за нов куфар. На това място има ли полицай? Шериф или нещо подобно? Не искам да създавам неприятности, но наистина се налага…
— Моля ви, недейте! — извика майката на Уийвър с трескав поглед в очите. Стискаше в ръка парите от продажбата на пилета. — Аз ще ви платя…
Но тя не успя да довърши изречението си, защото нечий друг глас я прекъсна.
— Не, господине, със сигурност не ви трябват неприятности. По-добре да си вървите, преди да се е появил баща му. Или пък братята му. Петима са общо. Кой от кой по-зли.
Беше Ройъл. Извисяваше се на перона с ръце, скръстени пред гърдите. Широките му рамене изпъваха ризата, а ръцете му бяха масивни и яки. Джим и Уил бяха плътно зад него. Не знам откъде изникна. Хвърлих поглед зад гърба му и видях каруцата на баща му с гюмове мляко в нея. Явно беше тръгнал на доставки.
Мъжът огледа Ройъл от глава до пети. После премести очи към господин Пулинг и господин Майърс, но техните лица не издаваха нищо, а накрая се озърна, като че очакваше да види към него да се задават бащата на Уийвър и петимата му братя побойници. Плесна с ръце.
— Ами… — измърмори. — Ами… — После вдигна куфарите си, хвана жена си за лакътя и се запъти към чакащия файтон. Видях го да поставя монети в шепата на кочияша и да сочи към останалите чанти.
— Някой ден това момче ще си навлече много ядове на главата — отбеляза господин Пулинг. — Сега наред ли е всичко?
— Разбира се — отговори Ройъл, а когато господин Пулинг си тръгна, се обърна към мен. — Искаш ли да те закарам до вкъщи, Мат?
— Благодаря, Ройъл, но по-добре да видя как е Уийвър.
Той вдигна рамене.
Аз изтичах до каруцата на семейство Смит. Майката на Уийвър го беше дръпнала настрана и му четеше конското на века. Беше побесняла донемайкъде. Очите й хвърляха мълнии. Размахваше показалец към него и притискаше длан към гърдите си. Не успявах да чуя всичко, но долових думите „проклетите глупци, които се озовават в затвора, не стигат до колеж“. Уийвър беше приковал поглед в земята, а главата му беше наведена. Вдигна я за няколко секунди, колкото да й отвърне нещо, а после само за миг целият гняв на майка му се изпари, тя се отпусна като спукана гума и заплака. Уийвър я прегърна.
Не ми се струваше редно да се натрапвам, така че пуснах парите от господин Майърс в кутията с монети, взех си учебниците от каруцата и се втурнах да настигна Ройъл. Той тъкмо пресичаше релсите в своята каруца. Джим и Уил бяха отзад и седяха върху гюмовете с мляко. Реших, че ще съм в безопасност. Ройъл не би се опитал да ме целуне или да ме докосва където не бива в присъствието на тях двамата. Почувствах облекчение. И разочарование.
— Важи ли още предложението да ме возиш? — извиках към него.
— Разбира се.
— Нали няма да караш прекалено бързо?
— Качвай се, Мат. Влакът се кани да потегли, аз съм на пътя му.
Изтичах от другата страна на каруцата и се покатерих. Радвах се да се настаня до него. Радвах се, че ще се наслаждавам на компанията му на път за вкъщи. Чувствах се разстроена от случилото се и имах нужда да го обсъдя с някого.
— Благодаря ти, Ройъл — казах.
— За какво? И бездруго ми е на път.
— Задето отърва Уийвър от неприятности.
— Струва ми се, че все още никак не са му малко — отбеляза и хвърли поглед към Уийвър и майка му.
— Мисля, че майка му е разстроена заради случилото се с баща му — обясних. Ройъл знаеше какво беше станало. Всички знаеха.
— Възможно е да е така — отговори Ройъл и подкара конете.
— Може би всичко е започнало по същия начин като с този куфар — предположих аз, все още разтърсвана от емоции.
— Може би.
— Само с няколко думи. И после още няколко. А после думите са прераснали в обиди и закани и дори по-лошо, а накрая един човек се е оказал мъртъв. Само заради някакви думи.
Ройъл мълчеше и аз си представих как обмисля казаното от мен.
— Знам, че според теб думите са просто думи, Ройъл, но думите могат да бъдат нещо наистина могъщо…