Вероятно си е блъснала главата в планшира, когато лодката се е килнала, казвам на себе си. Или може би се е озовала под лодката, след като е паднала във водата и се е ударила в нея. Да, това би могло евентуално да е обяснението. Това е обяснението. Повече не искам да обмислям този въпрос, защото той повлича след себе си много други. Вместо това изпъвам полата на Грейс.
Дрехите й все още са мокри. Също и косата. Беше оставила малка пътна чанта във фоайето. Някой я е донесъл и я е сложил на пода до леглото. Заедно с черната копринена връхна дреха, намерена от господин Морисън в близост до обърнатата лодка. Вещите на Карл Греъм не са тук. Той ги взе със себе си. Бях се почудила, като ги видях да вървят с Грейс през моравата към хангара за лодки. Що за глупак тътреше със себе си на плаване из езерото куфар и тенис ракета?
Жал ми е за Грейс Браун, задето е тук сред непознати. Редно е да се намира в къщата на майка си, заобиколена от собствените си вещи и семейството й да бъде около нея за през нощта. Решавам, че е уместно да й направя компания за кратко. Сядам на един плетен стол и се намръщвам, когато той изскърцва. Взирам се в картината на стената и се опитвам да мисля хубави неща за починалата, както се прави по време на бдение. Грейс Браун имаше миловидно лице, това е добро начало. Миловидно и нежно. Брюнетка е. С крехка конструкция и хубава фигура. Помня очите й. Гледаха нежно. И мило… и… Това не е хубаво. Всичко, за което успявам да мисля, макар усилено да се старая да не го правя, е посинялата и грозна рана на челото й.
Поглеждам я — не успявам да се сдържа — и въпросът, който отбутвам през целия ден, ме връхлита също така натрапчив като квиченето на прасетата на баща ми по времето за хранене.
Защо Грейс Браун ми даде писмата си, за да ги изгоря? Защо изглеждаше толкова натъжена? Ами Карл Греъм — Карл ли беше или Честър? Защо беше написал „Карл Греъм, Олбъни“ в регистъра на гостите, щом Грейс го наричаше Честър и адресираше писмата си до Честър Джилет, Мейн Стрийт 17, Кортланд, Ню Йорк?
Вадя писмата от джоба си. Не е редно да го правя. Знам, че е неправилно, но и раната на челото на Грейс не трябваше да е там. Измъквам най-горното писмо изпод панделката, отварям го и започвам да чета. Погледът ми пробягва по редовете, описващи приятели и съседи, планове за пътувания и рокли, в търсене на отговори.
„Саут Оцелик, Ню Йорк
19 юни 1906 г.
Скъпи мой,
Често съм чувала фразата «Добрите и лошите неща идват накуп», но едва днес разбрах смисъла и… Когато стигнахме в Синсинати и се канехме да поемем към дома, научих, че сестра ми е в тежко състояние. Изпратих куфарите и файтона у дома и ето ме тук в нейния дом. Къщата е пълна с приятели и роднини, които плачат и разговарят на малки групички. Имам нова племенница, но лекарите са изгубили всякаква надежда, че сестра ми ще се изправи на крака поне година…“
Облягам се в стола и чувствам как ме изпълва облекчение. Грейс Браун беше натъжена, защото сестра й е болна. С Честър са се спречкали във връзка с църквата и може би още засегната, тя е решила да изгори писмата, за да го нарани. Не знам защо е записал фалшиво име в регистъра, но не ме е грижа, защото това не е моя работа. Но после един ред малко по-надолу привлича погледа ми. И аз отново започвам да чета, когато възнамерявах единствено да сгъна писмото и да приключа с всичко това.
„… Честър, не съм спирала да плача, откакто пристигнах тук. Ако ти беше с мен, нямаше да се чувствам така ужасно… Не мога да спра да мисля, че никога няма да дойдеш до мен… Скъпи, всичко ме тревожи и се чувствам така уплашена… Ще преправя роклите си, стига да мога, и ще се постарая да бъда много смела… Честър, липсвам ли ти и обмисли ли всичко днес? Изпитвам такава самота, скъпи мой. Сигурно няма да ти липсвам много, защото ще си зает с работата си… но… о, скъпи, моля те, напиши ми и кажи, че ще дойдеш за мен… Моля те, пиши често, скъпи мой. Кажи, че ще дойдеш за мен, преди татко да ме е накарал да разкрия връзката ни или преди те сами да са разбрали за нея. Не мога да намеря и миг покой, докато не чуя нещо от теб…“
Поглеждам към отворения прозорец. Долавям мириса на боровете, розите и езерото в нощния въздух, но дори тези познати сладостни аромати не могат да ми дадат утеха. Защо Грейс е искала той да отиде за нея? И защо се е бояла толкова, че няма да го стори? Направил го е, нали така? Доведе я в „Гленмор“. И защо това ме вълнува? Защо?