— Хайде, Мати, измий съдовете. Умираме от глад — подкани ме Бет. Чак в този момент забелязах хаоса, тенджерите и тиганите на печката, пълната със съдове мивка, брашното, посипано по целия под, и глозгащия мазен кокал Барни.
Чичо Петдесет ни беше приготвил пиршество — истинска дървосекаческа вечеря. Накара ни да седнем около масата и започна да вади от топлата фурна чиния след чиния. Не можехме да повярваме на очите си. Имаше пържено свинско, млечен сос с пръжки, картофено пюре с лук, боб с бекон, кленов сироп, горчица, бисквити и цяла купчина залети с масло и наръсени с кленова меласа палачинки. Нямаше нито един пресен зеленчук. Дървосекачите не си падат по тях.
— Чичо Петдесет, не знаех, че можеш да готвиш — отбеляза Аби.
— Научих се миналата зима. Готвачът в Сейнт Реджис умря. Имаше болно сърце. Всички трябваше да се редуват да готвят. И така се научих.
— Добре си се научил, чичо Петдесет — намеси се Лу, докато сипваше боб в чинията си. — Получаваш отличен. Ще научиш ли и Мати да готви? Тя умее да прави само каша и палачинки. И грахова супа, която има вкус на пикня.
Чичо Петдесет изрева. Сестрите ми се разсмяха. Най-силно се смееше Лу. Татко повдигна вежда в нейна посока, но това не я усмири. Знаеше, че е в безопасност, защото чичо ни се смееше.
— Не им обръщай внимание, Мати — каза ми нежно Аби.
— Ти харесваш граховата ми супа, нали, Аб? — попитах аз обидена.
Тя ме погледна с благия си поглед.
— Не, Мати, не я харесвам. Ужасна е.
Цялото семейство прихна още по-силно, дори на лицето на татко се прокрадна усмивка, а после се наядох така, та се уплаших, че роклята ми ще се пръсне. След като всички се бяхме натъпкали и пъшкахме, чичо Петдесет извади от фурната огромен пай с ревен и ние излапахме и него, гарниран със сметана.
Когато вечерята приключи, татко и чичо отидоха да седнат в дневната. Чичо Петдесет взе със себе си бутилката с уиски, торбата си, обувките и метална кутия с мас от норка.
Бет не можеше да отдели очи от чантата му.
— Мислиш ли, че вътре наистина има мръсни дрехи? — прошепна.
— Мисля, че съдовете имат нужда от търкане — отговорих. — Захващай се.
Измихме съдовете, обърсахме масата и почистихме пода възможно най-бързо, за да можем да седнем при чичо. Посещенията му бяха редки. Живееше предимно в Квебек, където той и баща ни бяха родени, и се появяваше веднъж на две-три години, когато работата по превозване на трупи го доведеше насам.
Когато влязохме в дневната, татко вече беше запалил огън в цилиндричната печка. Поправяше един от ремъците на Благия — той все поправяше нещо, съсипано от Благия, — а чичо Петдесет лъскаше ботушите си. Чичо ни работи из реките, а ботушите са най-ценното притежание на работещите по реките. Подметките са подковани с шипове метални остриета, които им помагат да се задържат, докато вървят по плаващите дънери. Най-добрите се произвеждат в Кроган, Ню Йорк. Татко все казваше на Лотън никога да не влиза в схватка през зимата с някого от работещите по реките. Ако бъдеш ритнат от замръзнали ботуши „Кроган“, с теб със сигурност е свършено.
Чичо Петдесет отпиваше от уискито си, докато се трудеше и ни разправяше истории, а ние очаквахме именно това. Каза ни как месец по-рано в бараката им за спане влязла мечка. Всички избягали навън, с изключение на секач на име Мърфи, който бил мъртво пиян. Докато останалите наблюдавали през прозореца, мечокът го подушил, а после облизал лицето му. Все още спящият Мърфи се усмихнал, прегърнал мечока и го нарекъл „любима“. Разказа ни за бушуващото великолепие на превозването на дървесина по реките, когато ледът поддаде и отворят бента, за да спуснат през шлюза хиляди и хиляди трупи надолу по течението, а те се блъскат едни в други и се търкалят, падайки от водопад след водопад. Според него дори само звукът ти спирал дъха. Разправи ни за задръстванията по речното корито и колко опасно било разчистването им, как веднъж купчината от преплетени трупи поддала, а той бил върху нея и тя го носила цял километър надолу по течението, докато най-сетне не успял да отскочи на брега в безопасност.
Как двама други мъже не се справили и на какво приличали телата им, когато най-сетне ги извадили, напълно изпотрошени и премазани. Обясни ни, че той е номер едно в тази работа и може да победи всички, с изключение на един — нашия баща.
Татко не беше превозвал трупи по реката с години, но по изражението на лицето му, докато слушаше чичо, виждах, че това му липсва. Махаше с ръка на разказите и се опитваше да показва неодобрение, но аз зървах гордостта в очите му, докато чичо Петдесет ни разправяше как няма по-умел от него при управлението на сала, нито някой по-бърз или безстрашен. Заяви, че татко стъпва най-здраво от всеки, работил някога по реките, и че се крепи върху трупите, като че е закован отгоре им. Сподели, че даже го е виждал да танцува моряшки танц върху движещ се дънер, да стои на ръце и дори да се премята.