— И още нещо — продължи чичо ми. — Защо не учиш момичетата на френски?
— Не им е нужен — отвърна сърдито татко. — Нито пък на мен.
— Винаги ще си останат наполовина французойки, Мишел. Винаги ще бъдат Готие, а не Гоуки. Гоуки! Какво е това Гоуки, за бога?
Татко въздъхна.
— Така го произнасят тук. Така го изписват в данъчния регистър. По-лесно е, Франсис. Обяснявал съм ти всичко това и преди. Боже, толкова си вбесяващ. Никога не се отказваш.
— Аз ли? Намерил се кой да го каже. Няма я, Мишел. Твоята Елън е мъртва.
— Наясно съм с това, Франсис.
— Но не си склонен да се помириш със смъртта й! Сърцето ти още кърви. Продължаваш да скърбиш. Виждам го по лицето ти и в погледа ти. В походката ти. В говора ти. Нея я няма, но ти още си жив, Мишел, а също и момичетата, те също са живи. Не го ли виждаш?
— Нещо друго, за което да ме изкараш от кожата ми?
— Да. Защо си тръгна синът ти?
Не последва отговор.
— Мисля, че знам причината. Защото си един вкиснат нещастник, ето защо. Всичко ми е ясно. Никога не си бил голям веселяк, но можеш да положиш малко старание. Какво ти става, за бога? Момичетата също са преживели загуба. Изгубили са майка си, а после и брат си. Но не са се превърнали в противни намусени призраци като теб.
— Пи прекалено много уиски, Франсис. Както обикновено.
— Не толкова, че да не знам какво става пред очите ми.
— Има много неща, които не виждаш.
В този момент татко излезе, за да отиде до нужника, а аз се престорих, че само съм донесла дърва и не подслушвам.
— Горд съм с теб, задето издържа всички тези изпити, Матилда. Много съм горд — заяви Петдесет, докато отварях вратата на цилиндричната печка.
— Благодаря, чичо Петдесет — отговорих аз, радостна, че го казва, но в същото време думите му ме натъжиха. Щеше ми се баща ми да беше казал, че се гордее с мен.
— Какво ще правиш сега след всички тези изпити? Учителка ли ще станеш?
Аз поклатих глава, тикнах две цепеници в печката и затворих вратата.
— Не, чичо Петдесет. Трябва да учиш повече за такова нещо.
Той се замисли, а после каза:
— Защо не продължиш с ученето? Ти си много умно момиче. Обзалагам се, че си най-умното момиче в района. Това учене струва ли пари?
— Самото обучение няма да струва нищо. Но ще са нужни пари за билет за влака, дрехи и учебници.
— Колко? Двайсет долара? Трийсет? Аз ще ти дам парите.
Усмихнах му се. Предложението му беше много мило, но знаех, че е похарчил по-голямата част от спечеленото, ако не и всичко, за вечерята и екстравагантните ни подаръци. Вероятно имаше останали пет или десет долара, които щяха да са му нужни, за да се добере до следващото място за работа.
— Лека нощ, чичо Петдесет — казах, изправих се и го целунах по бузата. — Радвам се, че дойде да ни видиш. Липсваше ни.
— Мислиш, че ги нямам, но работата е там, — рече той и ми намигна, — че не дрънкам само небивалици. Невинаги.
Върнах се обратно в кухнята, а Барни заскимтя и аз отворих вратата, за да го пусна.
— Не припарвай в градината, чуваш ли ме? — наредих му. Изчаках баща ми да се върне, а после аз самата се отправих към нужника. Когато излязох, намерих Барни да ме чака при стълбите на пристройката. Наместих го, а после се запътих към собственото си легло на горния етаж.
Лотън беше този, който откри, че гласовете от дневната се чуват ясно през стената на стълбището. Тази информация се оказваше от полза около Коледа, когато искахме да разберем дали ще има подаръци. Докато се качвах нагоре, чувах, че татко и чичо продължават да говорят.
— Франсис, похарчил си цялата си надница, нали? За вечерята, подаръците и тази бутилка тук. Бог знае колко уиски беше погълнал снощи.