В този момент петнайсетте цента бяха всичките ми пари, но реших, че мога да си позволя да съм щедра с тях. Чичо Петдесет беше заминал за Олд Фордж тази сутрин. Щеше да пренощува там и да се върне със сутрешния влак. До утре на обед щях да имам моите трийсет долара. Беше заминал само преди половин ден, а вече ни липсваше. Чудесна бе тази седмица, която прекара с нас. Вадеше камъни и пънове с татко и ни помагаше за доенето. За вечерното, не за сутрешното. Повечето сутрини не беше много активен. Обикновено го болеше глава. Веселеше ни към края на деня, а вечер ни приготвяше специални десерти — захарен пай, който се прави от меласа; парченца сушена ябълка с канела; кнедли със стафиди, варени в кленов сироп. След вечеря сядаше и си сипваше чаша след чаша уиски. Течността подскачаше и искреше, докато се изливаше от бутилката, а щом я поемеше, чичо се развеселяваше. Смееше се шумно, свиреше на хармониката си и по цяла вечер ни разказваше приказки, сякаш Шехерезада бе оживяла в дневната ни. Не можехме да му се наситим. Гледах го как гони Бет из кухнята и ръмжи като върколак или се клатушка напред-назад и кълчи краката си под тежестта на невидим товар и ми беше трудно да си представя, че има нещо общо с мълчаливия намръщен татко.
— Май ще взема и малко кокосови бонбони, Мати — каза Бет, която още се двоумеше. — Или захарни пръчици. А може вафлички.
— Добре, само не се бави цял ден — поръчах.
Видях каруцата на семейство Лумис да спира до пристана. Ройъл я караше. Чудех се как може да е толкова привлекателен, независимо какво прави — дали оре, ходи, кара, без значение. Изглеждаше по-добре мръсен, потен, облечен във вехти панталони и оръфана памучна риза, от повечето мъже, след като са се изкъпали, избръснали и са сложили официален костюм. Сетих се как ме целуна и при тази мисъл се въодушевих и едва не изпаднах в несвяст. Досущ като глупавите пърхащи момичета от разказите в списанието „Питърсънс“.
Майката на Ройъл беше с него. Не ме видяха. С Бет бяхме в другия край на лодката. Госпожа Лумис извади кошница с яйца и голям глинен съд с масло. Качи се на туршиената лодка и ги подаде на господин Еклър. Той й връчи банкнота от един долар в замяна. Тя му благодари и се върна на пристана.
— Добре, готова съм — съобщи Бет. Беше сложила бонбоните в малка кафява торбичка.
— Върви да платиш тогава — казах и й дадох парите.
Тя изприпка към задната част на лодката и подаде торбичката на Чарли Еклър.
— Следващата седмица ще ходя на цирк. Онзи в Бунвил — чух я да казва.
— Така ли, кукличке?
— Да, господине. Чичо обеща да ме заведе. Замина за Олд Фордж сутринта, но утре ще се върне и обеща да ме заведе. Мен и Лу.
— Е, сигурен съм, че ще прекарате добре. Дължиш ми десет цента.
Господин Еклър я попита дали ще види двуглавия човек и момчето змия. Тя го увери, че щяла да види всичко, което може да се види, чичо Петдесет така казал. Почти не ги чувах. Гледах Ройъл. Той разговаряше с Джон Денио, общ работник в „Гленмор“. Кимаха и се смееха. Усмивката му беше топла като току-що изпечени бисквити в зимна сутрин. Не можех да сваля поглед от него. Наистина ли някой толкова хубав ме беше целунал? Зачудих се. Или съм си въобразила? Осъзнах, че си мечтая да съм красива като Марта Милър, за да ме целуне отново някой ден. Тогава се замислих дали ще му липсвам, когато отида в колежа. Ако поискаше да ми пише, можех да му пиша и аз.
Стоях, потънала в блянове, а през това време майка му се качи в каруцата и седна. Господин Денио си поговори още няколко минути с тях и тръгна към пристана да посрещне някакви гости. Щом той си тръгна, тя бръкна в джоба си за парите, които бе получила от господин Еклър, и ги даде на Ройъл. Каза му нещо, кимна и пъхна еднодоларовата банкнота в джоба му. После се извърна, огледа се и видя, че ги наблюдавам. Присви очи, а погледът й казваше: „Гледай си твоята работа, Мати Гоуки“. Видя ми се доста странно, защото пет пари не давах какво прави госпожа Лумис с парите от яйцата.