— Обзалагам се, че няма да отиде в Утика. Няма да стигне по-далече от Ремзен — заяви той.
— Татко? — продума Бет с треперещ глас.
— Момент, Бет.
— Добре, Майкъл. До утре.
— Лека вечер, Чарли.
— Татко!
— Какво има, Бет?
— Какво означава нокаутиран? Къде е чичо Петдесет? Той каза, че ще ме заведе на цирк, татко. Няма ли да се върне? Каза, че ще ме заведе, татко.
— Не можеш да вярваш на всичко, което казва чичо ти.
— Но той каза, че ще ме заведе.
— Бет, няма да го направи и това е, така че млъкни.
— Но той обеща! Мразя го, татко — изхлипа тя, — мразя го.
Бях сигурна, че Бет ще си изяде шамара за това, но татко каза само:
— Не повече, отколкото ще се мрази сам след ден-два.
После й каза да спре да мрънка и да занесе бекона на Аби.
Седях отпусната на столчето за доене със съзнанието, че последната ми възможност да отида в „Барнард“ изтича в касата на някой кръчмар. Че чичо ми е изпаднал в поне тридневен запой. А може би четиридневен. Или пет… Или колкото е необходимо, за да похарчи сто долара. Работата беше безнадеждна.
„Веровъзрождение“. Каква тъпа, тъпа дума. По добре да бях измислила някоя, описваща чувството, когато мечтите ти се разбиват за кой ли път, а не избуяват наново. „Мъкогадост“ или „унилопатия“, или… „горчилка“. Да, „горчилка“ е достатъчно изразителна.
— Какво има? — изненада ме сурово изречен въпрос. Беше татко. Стоеше до Дейзи и ме гледаше намръщено.
— Нищо — отвърнах и избърсах очите си. Взех кофата, подминах го и отидох в мандрата. Чух стъпките му зад гърба си, докато изсипвах млякото в коритото.
— Мати, не знам какво може да ти е наговорил Франсис, но когато обещава разни неща, уискито ги обещава, не той. Знаеш, че е така, нали? Не го прави от лошотия, просто не може да се въздържи. — Усещах погледа му върху гърба си и чух как пристъпи към мен.
— Добре съм, татко — отвърнах остро, — ще дойда след малко.
Той остана на мястото си още няколко секунди, а после си тръгна. За пръв път се радвах, че прецеждането на млякото е мое задължение. Радвах се, че наливането в коритата отнема време. Че няма кой да ме види как седя на пейката и рева. Така ми се падаше, чичо ми да наруши обещанието си към мен, след като аз самата горях от желание да наруша своето.
Когато се наплаках, изтрих очи, покрих млякото с тензух и тръгнах към кухнята. Аби беше започнала да приготвя вечерята. Днес нямаше да има ябълкови резенчета, нито захарен пай. Нямаше да има и песни. Музика. Приказки.
Щеше да има обаче пресен спанак от новата реколта. Също варени картофи и от бекона, който татко спазари. Щеше да има голяма кана мляко, самун хляб и масло, което да мажем отгоре.
Татко беше осигурил всичко това.
Погледнах го, застанал до мивката. Миеше си ръцете и плискаше лицето си с вода. Мама си отиде. Брат ми също. А сега и лекомисленият ни безотговорен чичо. А баща ми остана. Татко винаги оставаше.
Погледнах го. Видях петната от пот по ризата му. Също и големите му, покрити с белези ръце. И мръсното му уморено лице. В този момент си спомних как лежах в леглото си преди няколко вечери и нямах търпение да му покажа парите, които чичо ми е дал. Да му съобщя, че заминавам.
Ужасно се засрамих.
Не можеш да спориш с мъртвите. Каквото и да кажеш, последната дума е тяхна.
Опитвам се да го изясня с Грейс, когато сядам край нея. Обяснявам, че не беше права да ми дава писмата си, а и че както се промъквам заради нея, мога да загубя работата си, ако не съм внимателна; а надниците ми трябват, защото ще се омъжвам и са ми нужни печка, тенджери и тигани. Изтъквам й, че е напълно възможно Карл Греъм наистина да е Карл Греъм, а Честър Джилет да е съвсем друг човек и фактът, че Грейс наричаше Карл Честър и пишеше „Честър, не правя нищо друго, освен да плача“ или „Липсвам ли ти, Честър“, при все че определено беше невероятно съвпадение, не доказваше нищо. Казвам й, че вече съм поела твърде много рискове заради нея и не ми се иска да се нагърбвам с повече. Съобщавам й също, че няма да чета повече писмата й и ако това е било намерението й още от началото, значи е егоистка и непочтена.
Била е. Била е егоистка и непочтена.
Гледам ръката й, докато се карам с нея, защото не искам повече да спирам очи на лицето й. Забелязвам, че материята на ръкава е набръчкана от влага. Виждам ситен ръчен шев на мястото, където към маншета е добавена дантела, и се чудя дали тя го е правила или майка й. А може би е имала сестра, която е шиела добре, като моята сестра Аби. Чудя се откъде ли идва прякорът й — Били. Дали защото Честър — не, Карл, името му е Карл — я е наричал така? Дали татко й го е измислил? Може да е имала брат, който я е кръстил по този начин. Звучеше като прякор, който би измислил някой брат. Лотън пръв ме нарече Мати. Тили звучеше много по-добре. Или Мили. Или пък Тилда. Дори Хилда.