Отварям друго писмо.
„Южен Оцелик
20 юни 1906 година
Скъпи Честър,
Пиша ти, за да ти съобщя, че се връщам в Кортланд. Просто не мога да стоя повече тук. Мама се притеснява и се чуди защо плача толкова често, а аз съм като болна. Моля те, ела и ме отведи някъде далеч, скъпи… Главоболието ми е непоносимо тази вечер. Страхувам се, че няма да дойдеш, и съм ужасена, скъпи… Ти каза, че ще пристигнеш, и понякога знам, че ще го направиш, но има моменти, в които се замислям за някои неща, и тогава съм също толкова убедена, че няма да дойдеш… Честър, няма друго момиче на света, което да е нещастно колкото мен тази вечер, и то е заради теб. Честър, нямах това предвид, скъпи. Винаги си бил ужасно добър към мен и знам, че винаги ще бъдеш такъв. Няма да се проявиш като страхливец, знам…“
Бях се надявала на добри новини в това писмо. Взимам друго.
„Южен Оцелик
21 юни 1906 година
Скъпи Честър,
Приготвям се да си лягам и съм толкова болна, че не мога да не ти пиша. Така и не слязох долу почти до осем часа, към десет ми стана зле и останах в леглото почти до пладне. Следобед брат ти донесе писмо от едно от момичетата и след като го прочетох, отново ми прималя. Честър, дойдох си вкъщи, защото вярвах, че мога да ти имам доверие. Сега си мисля, че няма да остана след другия петък. Това момиче ми писа, че си прекарваш доста весело и че очевидно идването ми вкъщи ти се е отразило добре, защото не си изглеждал толкова щастлив от седмици… Честър, трябваше да се досетя, че не те е било грижа за мен, но кой знае защо, ти се доверих повече, отколкото на всеки друг…“
През прозореца се носят гласове. Мъжки гласове. Замръзвам.
— … мисли, че се казва Джилет. — Това е господин Морисън.
— Кой? — Това е господин Спери.
— Мати Гоуки.
— Така ли каза?
— Така, да. Чула момичето да го нарича Джилет. Честър Джилет.
— По дяволите, Анди, обадих се в полицейското управление в Олбани и ги уведомих, че има вероятност Карл Греъм да се е удавил и че трябва да уведомят семейството му. Така е записано и в регистрационната книга — Карл Греъм, Олбъни — не Честър Джилет…
Гласовете заглъхват. Отгатвам, че мъжете вървят през западната морава откъм хангара за лодки. Запътили са се към верандата, знаем, че обикновено изпиват по питие заедно, а уискито се държи в салона.
Побягвам навън, тичам към вестибюла през фоайето и нагоре по главното стълбище. Успявам да стигна до първата площадка, точно когато се отваря предната врата, и прикляквам зад парапета, като не смея да помръдна или дори да дишам, за да не би някоя дъска на пода да проскърца или някоя колонка на парапета да изтрака.
— … и още едни Джилет живеят надолу по пътя за Кортланд — казва господин Спери и затваря вратата след себе си. — Заможни са. Един от тях притежава голяма фабрика за дрехи.
— Момичето е от Южен Оцелик… близо е до Кортланд, нали? — казва господин Морисън.
— На петдесетина километра по-нататък. Госпожа Морисън свърза ли се с близките й?
— Да, фермери са.
Господин Спери поема дълбоко въздух и въздъхва.
— Странна история. Човек би си помислил, че ще са наблизо.
— Кое? Градовете?
— Телата. Във водата. Би трябвало да ги намерим едно до друго. Не може да се говори за течение в залива. Не и толкова силно, че да премести тяло. — Той замълчава за момент, после пита: — Какво ще кажеш за питие преди лягане, Анди?
— Добре.
— Ще донеса бутилката. Нека седнем на верандата. Не е редно да пием в салона. Не и тази вечер.
Господин Спери изчезва по коридора, а господин Морисън се заема с бюрото на рецепцията, отваря писмата си, подрежда телефонните съобщения и проверява телеграфа. Аз оставам ниско приведена.
Минават няколко минути, преди господин Спери да се появи с бутилка в едната ръка и две чаши в другата.
— Анди — продумва тихо той — Тя беше толкова млада. Още момиче.