— Не е истина!
— Истина е. Ето тук го пише. Обявява я за публична продан, защото не е плащала данъци. Дължи дванайсет долара и седемдесет цента и не е платила дори част от тях.
— Но защо, Джоузи? Защо сега? Еми никога не плаща данъците си навреме.
— Защото е „перманентно нехайна…“ така пише тук, виж.
— О, глупости. Тази година с нищо не е по-различна от останалите. Арн я предупреждава, че ще сложи имота под запрещение, ако държавата го накара, но няма да стигне толкова далече, че да обяви земята за продан.
— Виж, Алма, виж тук — възкликна леля. — Пише, че има заинтересована страна.
— Кой?
— Не е уточнено. Споменава се само за поверителна справка от страна на заинтересованата страна.
— Кой би се заинтересовал? Мислиш ли, че може да е някой от съседите й?
— Не мога да си го представя. Само трима са. Алийта, която никога не би причинила това на Еми. Майкъл Гоуки също не би го направил. А дори и да имаха такива намерения, не могат да си го позволят. Нямат никакви пари. Значи остава Франк Лумис, но се съмнявам, че и той има пари. Особено след като купи новите коне, а горката Айва ходи всеки ден с тази вехта памучна рокля.
Замълчаха, а след това госпожа Макинтайър промълви:
— Той не би искал Еми да си отиде.
После снижиха тона си. Протегнах врата си като на жираф, но не можах да чуя и дума повече. Само:
— … позор, Джоузи…
— … не бих търпяла това…
— … да напомпа корема й, добре…
Не можех да схвана смисъла, но ми се струваше, че злословеха за Еми като всички други.
Помълчаха около минута, после леля цъкна с език и рече:
— Алма, сигурна съм, че никой от местните хора не направил нещо подобно. Това е някой от града, знам го. Обзалагам се, че някой долен, лош, подмолен търговец от Ню Йорк е решил да си купи евтина земя, където да летува.
— О, Джоузи, това е ужасно. Какво ще стане с тези деца?
— Предполагам, че държавата ще поеме грижа за тях.
— Горките създания.
— Предлагам да разберем кой стои зад това, Алма.
— Как?
— Ще попитам Арн Сатърлий.
— Не можеш. Ако го направиш, той ще разбере, че сме отворили писмото.
— Тогава ще изчакам няколко дни. Ще дам време на Еми да отвори писмото и да се оплаче на целия окръг. Обаче ще разкрия това, Алма. Запомни ми думите.
Бях чула достатъчно. Слязох от столчето и го преместих в другия край на стаята при камината. Полицата и беше покрита със статуетки. По средата имаше часовник от позлатен бронз. Не го лъснах добре, защото бях разстроена.
Откъде ще намери Еми толкова пари? — чудех се.
Знаех отговора. Нямаше да ги намери. Всеки от съседите й би й ги заел, но и те нямаха. Леля Джоузи обаче имаше. Имаше дванайсет долара и седемдесет цента, а и доста повече. Ако наистина беше загрижена за Еми Хъбард и децата й, щеше да й ги даде. Ако наистина беше загрижена за мен, щеше да ми помогне да замина за Ню Йорк. Но нея я беше грижа само за проклетите статуетки.
Еми щеше да загуби къщата и земята си, а държавата щеше да й отнеме децата. Не можех да понеса мисълта за това, че ще разделят децата й и ще ги настанят при непознати. Особено Лушъс, бебето, което беше толкова малко.
Това беше поредният труден и безнадежден момент, а бях уморена от трудни и безнадеждни моменти.
Приключих с лъскането на часовника и взех една от статуетките точно до него. Беше фигурка на ангел, а на мантията му беше изписано:
„Всемогъщи боже, дай ни душевна ведрина да приемем това, което не може да се промени, сила да променим което трябва да се промени и мъдрост да различим едното от другото“.
Ами ако не можеш да го сториш? Ако не можеш да промениш нещата, но не можеш и да ги приемеш?
Хванах главата на ангела и я скърших. След това скърших едното крило, а после и другото. Счупих и ръцете му и го попитах колко ведър е сега. Прибрах парчетата в джоба си.
Това потуши част от гнева ми. Трябваше да преглътна другата част.
Ве-ща-я
— Може да се разходим до залива и да погледнем витрината на О’Хара — предложи Ейда Бучард — имат хубави летни платове.
— Или да идем до Мос Лейк — рече Аби.
— Или до Дартс Лейк — включи се Джейн Мили.
— Можем да посетим Мини Компо и да видим бебетата — намеси се Франсес Хил.