— Бет, ти го донеси, но остави Лу да избере думата — извиках след нея.
— Не искам да взимам учавствие в бебешки игри на думи — изсумтя Лу.
— „Участие“, Лу. „Участие“ — троснах й се. Небрежността й към използваните думи ме ядосваше дори повече от мръсния й език, окаяното състояние на работните й дрехи и фъшкиите, които беше нанесла, взети заедно.
Бет се върна при кухненската маса, понесла речника, сякаш бе изработен от злато. Можеше и да бъде. Тежеше точно толкова.
— Избери дума — наредих й. — Лу не желае да го стори.
Тя внимателно прелисти няколко страници, после се върна малко назад и накрая посочи с показалец към лявата страница.
— Неф… нер… нере-тичен… — засрича тя.
— Не вярвам да съществува такава дума. Прочети я по букви — казах аз.
— Н-е-в-р-о-т-и-ч-е-н.
— Невротичен — произнесох аз. — Томи, какво означава?
Томи хвърли поглед в речника.
— Податлив на гняв… сърдит, раздразнителен, сприхав — прочете той. — Опак, кисел.
— Не е ли прекрасно? — възкликнах аз. — Невротичен — повторих, като се наслаждавах от начина, по който зъбите ми се опираха в устните, докато я произнасях. Нова дума. Даваща толкова възможности. Прекрасна перла, която да премятам в ръцете си отново и отново, а после да поставя в съкровищницата си. — Твой ред е, Джени. Можеш ли да съставиш изречение с тази дума?
Джени прехапа долната си устна.
— Ядосан ли означава? — попита.
Аз кимнах.
Тя се намръщи, а после каза:
— Мама невротично запрати тигана по мен, защото разлях бутилката й с уиски.
— Хвърлила е тиган по теб? — попита Бет и ококори очи. — Защо е направила такова нещо?
— Защото е била ядосана — обясни Аби.
— Защото беше пила — уточни Джени и облиза кашата от лъжицата си.
Джени Хъбард е само на шест, но в Норт Удс периодът на растеж е кратък и децата също като царевицата трябва да изкласят бързо, ако изобщо ще го правят.
— Майка ти пие уиски? — попита Бет. — Майките не бива да пият уиски…
— Хайде, Бет. Ще закъснеем — подкани я Аби да стане от масата.
— Ти няма ли да дойдеш, Мат? — попита Бет.
— След няколко минути.
Учебниците бяха събрани. Също и кутиите с обяда. Аби нареди на Лу и Бет да облекат палтата си. Томи и Джени се хранеха мълчаливо. Вратата се хлопна. Настъпи тишина. За първи път тази сутрин. И тогава…
— Мат. Ела за минутка.
— Какво има, Лу? Заета съм.
— Просто ела!
Аз отидох до пристройката. Лу стоеше там, готова за тръгване, с въдицата на Лотън в ръка.
— Лу, какво правиш?
— Не мога да ям повече каша — заяви тя. После ме сграбчи за ухото, дръпна лицето ми към своето и ме целуна по бузата. Бърза, рязка и кратка целувка. Можех да доловя излъчващия се от нея мирис — на дим, крави и дъвката от смола на смърч, която непрестанно премяташе в устата си.
Другите ми сестри, също като мен приличат външно на майка ни. С кафяви очи сме. И с кестеняви коси. Лу прилича на татко. Също и Лотън. Гарвановочерни коси и сини очи. Лу също така се държи като татко. Напоследък все е ядосана. Откакто мама умря. И откакто Лотън замина.
Когато се върнах обратно в кухнята, Томи така стържеше с лъжицата по купичката, че се уплаших да не свали глечта. Аз не бях хапнала повече от няколко лъжици от моята каша.
— Дояж моята, Том — казах и плъзнах купата към него. — Не съм гладна, а не искам да похабявам храна. — Запуших мивката, сипах вътре гореща вода от чайника, добавих малко студена от помпата и започнах да мия съдовете. — Къде са останалите деца?
— Сузи и Били отидоха у семейство Уийвър. Мъртън и Клара решиха да се пробват в хотела.
— Къде е бебето? — попитах.
— Със Сузи.
— Майка ти не се чувства добре днес ли?
— Не иска да излезе изпод леглото. Казва, че се бои от вятъра и повече не може да издържа на звука. — Томи хвърли поглед към купата си, а после към мен. — Мислиш ли, че наистина е луда, Мати? Дали ще я отведат?