— Така ли? С какво смяташ да се занимаваш?
— С фермерство. Земята тук поскъпва. Един мъж трябва да има пари зад гърба си в наши дни. Ще ми се да направя мандра. Може би и собствена фабрика за сирене един ден. Със сирене човек може да си изкарва прехраната. Винаги се търси. — Помълча минута и добави: — Искам много земя, Мат. Ще ми трябват петдесет акра само за млекодайните крави. Още петдесет за овце. Двайсет за царевица, двайсет за картофи и двайсет за плодове. Ще мога да засипвам с плодове всички летовнически селища наоколо.
— Да, би могъл — съгласих се и топнах ръката си в езерото. Изтръсках водата и засенчих очи, за да го виждам по-добре. Беше се навел напред, а ръцете му бяха кръстосани над коленете. Лицето му беше обърнато в профил, но когато се извърна и ми се усмихна, дъхът ми спря и се зачудих какво ли е да си красив.
— Понякога събираш ли плодове, Мат? Аз обичам да го правя вечер, когато се разхлади и щурците започнат да пеят. Забелязвала ли си как тогава всичко ухае? Чакам дивите ягоди. Скоро ще се появят. Култивираните, които засадих преди няколко години, ще узреят чак в края на юни. Миналата година изкарах тонове. Татко разнасяше и тях заедно с млякото. Една готвачка от Дартс казала, че са най-сладките ягоди, които е опитвала. Ще купя още пилета с парите, които изкарам от тях таз година. Тези пари от ягодите идват даром. Не може да се нарече труд да стоиш навън по здрач…
Дадох си сметка, че Ройъл Лумис се е разприказвал. Всъщност не го бях чувала да говори толкова през всичките години, през които го познавах. Вероятно не бях уцелвала подходяща тема. Ето че заговореше ли за фермерство, ставаше същински поет. За пръв път надникнах в сърцето му. Чудех се дали някога ще му се прииска да узнае какво се крие в моето.
Когато престана да говори за пилета, сирене и плодове, започнах да говоря аз. Разказвах за изпитите си и за оценките, които бях получила, но виждах, че се отегчава. Заговорих за книгата, която четях, но и това му досади. Затова заприказвах за „Барнард“. И как въпреки че леля ми не ми зае пари, а чичо ми наруши обещанието си и не мога да отида, още ми се иска да можех.
— Ще го направиш ли? — попита ме той.
— Иска ми се…
— Но защо? Защо ти е това? Да биеш целия път до Ню Йорк само за да четеш книги?
— За да мога да се науча как да ги пиша някой ден, Ройъл. Вече ти обясних — настоях, изпълнена с копнеж той да разбере. Исках го отчаяно. Но той дори не ме чуваше, не спираше да говори.
— Защо да не си четеш книгите тук? Училището е загуба на време, а Ню Йорк е опасно място.
— О, няма значение — казах ядосано. — Иска ми се да не ти бях казвала. И без това не слушаш.
Той се премести напред в лодката, докато коленете му докоснаха моите.
— Чух какво каза, но е безсмислено. Защо винаги искаш да четеш за живота на другите хора, Мат? Твоят собствен не е ли добър за теб?
Не отговорих, защото знаех, че гласът ми ще се разтрепери. Оказа се, че не е нужно, защото той ме целуна. При все че по-рано му казах, че не искам. Той ме целуна, а аз му отвърнах и този отговор беше достатъчен.
В началото целувката беше лека, но после стана наистина страстна. Той ме прегърна и ме притегли към себе си, доколкото беше възможно в тясната лодка, и беше много приятно. Никой не бе ме прегръщал така, откакто мама умря. Нямах думи да опиша как се почувствах. Думата ми за деня, „вещая“, която означава „да предсказвам, да гадая по знаци“, май нямаше нищо общо с това. Стоплих се в ръцете му. Бях стоплена, жадна и сляпа.
Той премести ръцете си към гърдите ми. Този път беше по-нежен от предишния, а ръцете му ме оставяха без дъх, но въпреки това го отблъснах, защото е толкова трудно винаги, винаги да искаш нещата, които не можеш да получиш.
— Спри, Ройъл. Ако не престанеш, ще скоча от лодката, кълна се.
— Позволи ми, Мати — прошепна той, — нормално е момче и момиче да правят това… стига между тях да има искра.
Отдръпнах се от него.
— Искра? — продумах изненадана. — Това е новина за мен, Ройъл.
— Защо иначе бих те извел с лодка? И защо те целунах в гората, когато кравата ти се загуби. Защо изорах полето ти вместо теб? Ужасно си глупава за човек, който чете толкова книги.
— Но, Ройъл… аз мислех… хората говорят, че с Марта Милър сте двойка.
— Хората говорят твърде много, ти също — промърмори той и ме целуна отново, а аз се опитвах да убедя себе си, че в това няма логика. Никога не ми беше показвал дори намек за интерес, ако не се брои онази целувка, когато Дейзи избяга, а сега имало искра. Устните му обаче бяха по-сладки от всичко, което бях опитвала, а ръцете му ми създаваха усещане едновременно за утеха и опасност. Знаех, че трябва да ги спра, да спра него, да си наложа да му кажа „не“. Но топлината на тялото му под собствените ми ръце, миризмата му на сапун и пот и вкусът му ме връхлетяха.