Така че и аз затворих очи и единственото, което осъзнавах, беше близостта му. Исках своята собствена приказка и ничия друга.
Така че не казах нищо. Абсолютно нищо.
Баберкувам
— Спри, Лу.
— … и се появява Джуниър в бебешка количка…
— Казах да спреш.
— … смуче си палеца и пълни гащите и му е много забавно…
— Лу!
— Изчервяваш се, Мат! Хлътнала си по Ройъл Лумис! Истина е!
— Никой не е хлътнал по никого. И стига си го повтаряла.
Лу отново запя глупавата си песничка, но нещо се появи в далечината на пътя и я развълнува повече от тормоза над мен. Автомобил. Можеше да го карат само някакви заможни туристи, господин Спери или госпожица Уилкокс. Никой друг не би могъл да си го позволи. Шофьорът ни видя и свирна с клаксона. Колата се отклони и тръгна право към нас. Сграбчих Лу за дрехата и я дръпнах в тревата.
— Да вървим, Мат — изхленчи тя, — искам да го видя.
Шофьорът отби и изключи двигателя. Беше учителката ни. Хвърли цигарата си и махна слънчевите си очила.
— Здравейте, Мати, Лу — викна тя, а бузите й бяха поруменели.
Носеше шлифер и ръкавици, а косата й беше покрита с копринен шал на цветенца.
— Здравейте, госпожице Уилкокс — казахме едновременно.
— Накъде сте тръгнали вие двете?
— Прибираме се от ковачницата на Бърнап. Мулето ни, Благия, си пукна металната част на юздата, занесохме я да я поправят — обясних аз.
— Ясно. Аз пък излязох да покарам. Нагоре до Бийвър Ривър и обратно. За първи път от есента насам. Пътищата най-сетне изсъхнаха достатъчно, че да са проходими. Там горе е прекрасно. Такава свобода. Обаче ужасно изгладнях. Шофирането винаги ми отваря апетит. Защо не се качите? Ще отидем у дома и ще обядваме.
Ужасявах се от автомобила на госпожица Уилкокс.
— Май е най-добре да се прибираме вкъщи, госпожице — казах. — Татко ни чака. Юздата му трябва.
— О, хайде, Мат! Татко не би имал нищо против — примоли се Лу.
— Слушайте сега… елате на обяд, а след това ще ви откарам у вас. Така ще стане по-бързо.
— Моооля те, Мат — увещаваше ме Лу.
— Ами добре — съгласих се повече заради госпожица Уилкокс, отколкото заради Лу. При все целия й шеметен ентусиазъм ми се струваше малко самотна. Освен това бях любопитна. Никога не бях влизала в дома на учителката си. Имаше толкова хубави дрехи и бижута, а и истински автомобил, така че не можех да си представя какво е у тях.
Госпожица Уилкокс излезе, завъртя манивелата и включи отново двигателя. Той прокашля, избоботи, прокашля отново и запали със звук като от топовен изстрел. Подскочих от ужас. Госпожица Уилкокс ми се засмя. Госпожица Уилкокс се смееше много. Знаех, че е богата, и се замислих дали парите не правеха всичко по-забавно.
— Чу ли това, Мат? — прошепна Лу с кискане. — Точно като татко в нужника!
— Млъквай, Лу — изшътках с надежда госпожица Уилкокс да не е чула. — Облегни се назад. — Тя ме послуша, но преди това се наведе бързо като невестулка и грабна фаса на госпожица Уилкокс. Аз протегнах ръка да го взема, но тя го мушна в джоба си и вирна нахакано брадичка.
Щом се настанихме, госпожица Уилкокс включи на скорост и потеглихме.
— Колата е хубава, нали? — провикна се тя и се обърна към мен. — Съвсем нова е. Преди имах пакард. Когато живеех в Ню Йорк. Фордът обаче е по-подходящ за провинцията.
Кимнах и продължих да гледам напред, без да отклонявам поглед. Една от нас трябваше да следи пътя.
— Тук, в гората, е прекрасно — отбеляза госпожица Уилкокс и кривна, за да избегне една катерица. — Такава свобода! Можеш да правиш каквото си поискаш и няма кой да възрази.
Не, но как одумват само, помислих си.
„Баберкувам“ — думата ми за деня днес — е хубава дума. Стара и скромна, не е претенциозна. Значението й също е обикновено — да събереш реколтата след жътварите, — но има и скрито значение като фигурите в калейдоскоп. Използва се във фермите, но не описва само фермерите. Леля Джоузи не е превивала гръб в полето и един ден през целия си живот, но и тя баберкува. Рови в живота на хората за подмятания, слухове, случайно изпуснати думи, събира парченца информация и се опитва да ги свърже в обща история.