Тогава примрях от гледката пред мен. Книги. Не просто дузина или две, а стотици. В касетки. На купчини по пода. На етажерки, издигнати от пода до тавана и по продължение на цялата стая. Бавно се завъртях в кръг и имах чувството, че съм попаднала в пещерата на Али Баба. Останах без дъх, сълзите ми напираха и се замаях от копнеж.
— Защо не седнеш да хапнеш, Мати? — попита госпожица Уилкокс.
Но в момента изобщо не ми беше до ядене. Не разбирах как госпожица Уилкокс може да се храни, да преподава, да спи и изобщо как й се иска да излезе от тази стая. С толкова книги, които те приканват да ги прочетеш.
— Всички тези книги на доктор Фостър ли са?
— Не, мои са. Изпратиха ми ги от града. Малко са разбъркани. Все не успявам да ги подредя.
— Толкова са много, госпожице Уилкокс.
Тя се засмя.
— Не са. Мисля, че с Уийвър сте прочели вече половината.
Аз не бях. Имаше десетки непознати имена. Елиът. Зола. Уитман. Уайлд. Иейтс. Санд. Дикинсън. Гьоте. И бяха само от една купчина. В тези книги имаше живот и смърт. Семейства, приятели, любовници и врагове. Радост и отчаяние, ревност, завист, лудост и гняв. Всичко беше там. Протегнах се и докоснах корицата на книга със заглавие „Земята“. Почти чувах героите в нея да мърморят и да се блъскат от нетърпение да отворя корицата и да ги пусна навън.
— Можеш да вземеш която поискаш, Мати — чух да казва госпожица Уилкокс. — Мати?
Усетих, че съм невъзпитана, така че се насилих да отместя поглед от книгите към останалата част от стаята. Имаше голяма камина с две канапета пред нея и ниска масичка между тях. Лу седна и започна да се тъпче със сандвичите и да сърба от чая. Под прозореца имаше писалищна маса с химикалки и моливи и купчинка качествена хартия. Докоснах най-горния лист. Беше гладък като сатен. Други листове, изписани на ръка в редове като стихове, бяха пръснати по масата. Госпожица Уилкокс дойде и ги събра на купчинка.
— Съжалявам — казах, след като се опомних, — не исках да любопитствам.
— Няма нищо. Просто е драснато набързо. Няма ли да хапнеш?
Седнах да изям сандвича си и да поговорим. Госпожица Уилкокс ми каза, че ме видяла да се возя с високо красиво момче онзи ден.
— Това е Ройъл Лумис. Мати е хлътнала по него — обяви Лу.
— Не съм — побързах да кажа. Разбира се, че бях. Бях ужасно увлечена по него, но не исках учителката ми да знае за това. Не бях сигурна, че ще разбере за очите му в цвят на кехлибар и силните му ръце, за целувките в лодката. Реших, че ще бъде разочарована, задето се вълнувам от подобни неща.
Госпожица Уилкокс вдигна вежди.
— Не съм. Не харесвам никое от местните момчета.
— Защо?
— Ами… мисля, че е трудно да харесаш някого в истинския живот, след като си опознал капитан Уентуърт и полковник Брандън — отвърнах в опит да си дам светски облик. — Джейн Остин може да те откаже от фермери и дървари.
Госпожица Уилкокс се засмя.
— Джейн Остин може да те откаже от всичко — уточни тя. — Харесваш ли книгите й?
— Харесвам ги донякъде.
— Само донякъде? Защо не повече?
— Ами, госпожице, струва ми се, че лъже.
Госпожица Уилкокс остави чашата си с чай.
— Така ли?
— Да, госпожице.
— Защо мислиш така, Мати?
Не бях свикнала възрастните да ме питат за мнението ми, дори госпожица Уилкокс, и се притесних. Трябваше да се овладея, преди да й отговоря.
— Ами струва ми се, че има книги, в които се разказват истории, и книги, в които се разказват истини… — подхванах.
— Продължавай — насърчи ме тя.
— Първите ти показват живота такъв, какъвто искаш да бъде. Злодеите си получават заслуженото, героят разбира колко е бил заблуден и се жени за героинята и всичко приключва добре. Като „Гордост и предразсъдъци“ и „Доводите на разума“. Но вторият вид показва живота по-реален. Като в „Хъкълбери Фин“, където таткото на Хък е изпаднал пияница, а и Джим страда. Първият вид те развеселява и оставаш доволен, но вторият те разтърсва.
— Хората харесват щастливата развръзка, Мати. Не обичат да ги разтърсват.
— Предполагам, госпожице. Просто сред нас няма такива като капитан Уентуърт, нали? Нещата накрая се подреждат за Ан Елиът, но това не се случва на повечето хора. — Гласът ми затрепери, докато говорех, както винаги когато бях ядосана. — Понякога се чувствам излъгана. Хората в книгите, героите, винаги са толкова… героични. И аз се опитвам, но…