— Но не си — отсече Лу и облиза трошиците шунка от пръстите си.
— Не, не съм. Героите в книгите са добри, благородни и щедри, а хората не са такива… и това ме кара да се чувствам… ами някак преметната. От Джейн Остин, Чарлс Дикенс и Луиза Мей Олкът. Защо писателите правят нещата сладникави, след като в живота не е така? — попитах с твърде повишен тон аз. — Защо не казват истината? Защо не казват как изглежда кочината, след като свинята е изяла малките си? Или как се чувства момиче, което ражда, а бебето не излиза? Или че ракът има мирис? В нито една от тези книги, госпожице Уилкокс — казах и посочих една камара, — обзалагам се, че в нито една от тях не е описана миризмата на рака. Аз обаче знам каква е. Вони. На смесица от разложено месо, мръсни дрехи и застояла вода. Защо никой не казва това?
Всички замълчаха за момент. Чувах тиктакането на часовника и собственото си дишане. После Лу промълви тихо:
— По дяволите, Мати. Нужно ли беше да говориш така?
В този момент осъзнах, че госпожица Уилкокс е престанала да се усмихва. Беше спряла поглед върху мен и бях убедена, че и тя като госпожица Париш е решила, че съм отчайваща и безнадеждна и че трябва да си тръгна на момента.
— Съжалявам, госпожице Уилкокс — казах, забила поглед в земята, — не исках да съм груба. Просто… не знам защо трябва да ме е грижа какво се случва с някакви хора в Лондон или Париж, след като никой от тях не го е грижа какво става с жителите на Игъл Бей.
Очите на госпожица Уилкокс бяха все така насочени към мен, само дето сега блестяха. Както в деня, когато получих писмото си от „Барнард“.
— Накарай ги да се загрижат, Мати — каза нежно тя, — и никога не съжалявай.
Погледна към Лу и остави цялата чиния с тортички пред нея, после стана и ме поведе към писалището. Вдигна едно стъклено преспапие с форма на ябълка и взе две книги, които стояха под него.
— „Терез Ракен“ — съобщи тя тържествено — и „Тес от рода Д’Ърбървил“. По-добре не казвай на никого за тях.
После извади хартията си за писане от кутията й, сложи книгите вътре, покри ги с няколко листа и ми я подаде.
Усмихнах се при мисълта, че учителката ми преиграва.
— Е, хайде, госпожице Уилкокс, все пак не са оръжия — казах.
— Не, не са, Мати, книги са. И са сто пъти по-опасни. — Отново хвърли крадешком поглед към Лу и ме попита: — Има ли някакъв напредък?
— Не, госпожице. И не вярвам да има.
— Тогава ще обмислиш ли дали искаш да работиш при мен? Както виждаш, имам нужда от помощ за библиотеката си. Бих искала да идваш и да подреждаш книгите ми. Да ги сортираш на художествена и нехудожествена литература, а после да разделяш художествената по романи, пиеси, разкази и поезия и да ги подреждаш по азбучен ред. Ще ти плащам. По долар на посещение.
Беше едва първата седмица на май. Ако работех за госпожица Уилкокс по един път седмично през цялото лято, до септември щях да имам към шестнайсет долара. Достатъчно за билет за влака и някои други неща. Толкова много ми се искаше да кажа „да“, но тогава чух как Ройъл ме пита защо все чета за живота на другите хора и усетих устните му върху своите. Чух леля ми да ми казва, че се целя твърде високо, а татко, че не е нужно да ходя у госпожица Уилкокс, за да работя, след като има предостатъчно работа в моя собствен дом. Чух и мама, която ме накара да й обещая нещо.
— Не мога, госпожице Уилкокс — казах, — не мога да се измъкна.
— Разбира се, че можеш, Мати. Само за час-два. След това ще те откарвам до вас. Ела тази събота.
Поклатих глава.
— Заета съм с пилетата. Кокошарникът трябва да се вароса, а татко каза, че иска да е готов до неделя.
— Аз ще го направя, Мат — предложи Лу, — трите с Аби и Бет. Татко няма да узнае. Той ще оре. Няма да вдигне врява, стига работата да е свършена.
Погледнах сестра си, която уж не ни слушаше. По устата й имаше трохи, косата й падаше над очите, мръсните маншети на работните панталони на Лотън бяха застъпени от обувките й. Взрях се в сините й очи, големи и пълни с надежда, и усетих такъв прилив на обич към нея, че извърнах поглед.
— Ако идваш, можеш да взимаш за прочит каквото поискаш. Абсолютно всичко — обеща госпожица Уилкокс.
Представих си как стоя тук в събота следобед, в тази спокойна тиха стая, ровя се сред книгите и баберкувам свои собствени съкровища.