Тогава се усмихнах и казах „да“.
Де-хис-цен-ци-я
Беше седем часа в една майска вечер. Вечерята беше сготвена и сервирана, чиниите измити, тенджерите изтъркани, подсушени и прибрани, печката избърсана, подът измит, парцалите за съдове проснати, а Барни нахранен. Лу и Бет си лъскаха обувките. Аби седеше пред огнището с куп дрехи за кърпене. Насреща й татко оправяше юздата на Благия. А аз? Аз стоях в средата на кухнята и гледах семейството си, а всеки от тях беше достатъчно близо да го докосна и сърцето ми биеше толкова силно, та имах чувството, че ще се пръсне.
Имаше още къщна работа. Сандъчето за дърва до печката беше почти празно. Нужникът трябваше да се посипе с пепел, а можех да помогна и на Аби с кърпенето, но аз имах усещането, че стените ме притискат. Сякаш щях да полудея, ако останех в този затвор, наречен кухня, още дори секунда. Наведох се към мивката и затворих очи. Явно съм въздъхнала или изохкала, защото Аби ме попита на мига:
— Какво ти е, Мати?
Отворих очи и видях, че е вдигнала поглед към мен. Лу и Бет също ме погледнаха. Дори и татко. „Дехисценция“ беше думата ми за деня. Това е добра дума като за пет долара. Означава шушулка или плод да се пукне така, че семето му да излезе. Как ставаше така, че учех нова дума всеки ден, а не намирах правилните думи, за да обясня на семейството си как се чувствам?
— Нищо ми няма. Добре съм. Уморена съм, това е всичко. Аз… май забравих да заключа вратата на обора — излъгах и хукнах към пристройката, грабнах шала си и продължих да тичам. Вън на двора, през градината, покрай нужника, през черната пръст на царевичното поле.
Не се спрях, докато не стигнах до източния край на татковата земя, където полето преминава в гора, има поток и точно след него — малка просека, обрамчена от лиственици. Мястото, където е погребана майка ми.
Когато стигнах там, едва дишах. Обикалях гроба й и се опитвах да се овладея. Главата ми се въртеше и я усещах олекнала, както онзи път, когато с Мини задигнахме бренди от шкафа на татко й. Само дето сега не бях прекалила с алкохол. Бях прекалила с книгите. Трябваше да спра след Зола и Харди, но не го направих. Бях се нахвърлила като ненаситно прасе върху „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, „Песни за невинността“ на Уилям Блейк и „Далечна музика“ на Емили Бакстър.
Бях заела томчетата с поезия в събота, когато се върнах в къщата на госпожица Уилкокс, за да започна с подреждането на книгите й.
— Можеш да задържиш тази, Мати — каза тя за Бакстър, — но я запази за себе си.
Не ми беше нужно предупреждение. Бях чувала за „Далечна музика“. Четох статии за нея в стари вестници на леля Джоузи. Там се казваше, че Емили Бакстър била „оскърбление към елементарното приличие“, „позор за американките“ и „обида срещу нормалната женска чувствителност“. Стихосбирката й беше забранена от Католическата църква и публично изгорена в Бостън.
Мислех, че ще е пълна с вулгарни думи, мръсни картинки или поне някакво богохулство, но не беше така — имаше само стихотворения. Едно от тях беше за млада жена, която си наема апартамент в града и яде сама първата си вечеря в него. Но не беше тъжно, дори никак. Друго беше за жена, която има шест деца, разбира, че очаква седмо, и изпада в такова униние, че се обесва. В трето се казваше, че Господ е жена, а не мъж. Явно това бе разгневило свещениците толкова силно.
Боже… И какво, ако Господ е жена? Да не би заради това папата да остане без работа? Щеше ли тогава и президентът да е жена? И губернаторът? И шерифът? А когато хората се женеха, трябваше ли мъжът да се врича в почит и покорство? Щеше ли да дойде ден само жените да имат право на глас?
От стихотворенията на Емили Бакстър ме заболя сърцето. Караха ме да се замислям за толкова въпроси и възможности. Да ги четеш беше като да вадиш дънер. Хващаш някой корен и дърпаш с надежда да излезе веднага, но понякога се оказва, че е толкова надълбоко и встрани, че си стигнал на половината разстояние до фермата на Лумис и продължаваш да си дърпаш.
Поех дълбоко дъх. Вдишах аромата на влажната земя, вечнозелените растения и спускащия се мрак и малко се поуспокоих. Възбудата ми бе неудържима. Отвъд Игъл Бей имаше един цял друг свят, населен с хора като Емили Бакстър, които мислеха същите неща като теб, при все че не беше прието. При това ги пишеха. Щом веднъж прочетох написаното от тях, поисках да бъда част от онзи свят. Дори ако заради него трябваше да оставя този. И сестрите си. И приятелите си. И Ройъл.