Спрях и обгърнах тялото си с ръце, за да се стопля. Погледът ми се спря върху надгробната плоча на мама. „Елън Гоуки. Обична съпруга и майка. Родена на 14 септември 1868 година. Починала на 11 ноември 1905 година“.
Моминското й име беше Робъртсън, но татко не позволи да го напишат върху надгробната плоча. Баща й се отрекъл от нея, задето се омъжила за татко. Забранил женитбата, но мама не му се подчинила. Тя обичаше да ни разправя как татко я ухажвал. Татко не обичаше тези истории; винаги излизаше от стаята, когато тя започваше да разказва. А на нас ни харесваха. Особено онази как тя го видяла за първи път, а той се перчел в дъскорезницата на баща й в Ракет Ривър. Балансирал върху дървен труп с друг дървар и се опитвал да го събори от него. Който загубел, трябвало да даде на другия кърпата около врата си. Татко видял, че мама ги гледа, съборил другия човек и дал кърпата си на нея. Беше погребана с нея в ръка.
Мама обичаше да ни разказва и как татко й предложил да се оженят в гората, посред зима, под заснежените клони на боровете. И как същата вечер избягали, той й казал да си вземе само една пътна чанта.
— Събери си най-важните неща — поръчал, като си мислел, че ще приготви рокли, ботуши, бельо и подобни неща, но тя била толкова млада и отвеяна, че взела любимите си книги, кутия карамелови бонбони и бижутата си. Наложило се той да продаде златна огърлица, за да й купи дрехи. Искал да продаде книгите вместо огърлицата, но тя не му позволила.
Трудно ми беше да си представя, че мъжът от тези истории е татко, но разпознавах мама в тях. Тя толкова ми липсваше, а особено остра нужда от нея изпитвах точно в този момент. Чудех се как ли би възприела Емили Бакстър. Чудех се също, дали би ми се скарала, че чета такива книги, или щеше да допре пръст до устните си и да ме предупреди: „Само не казвай на татко“ — както правеше, когато харчеше парите, които й бе дал за пирони и боя, за панделки и бонбони.
Прокарах пръсти по буквите от името на майка си върху студената сива плоча и извиках най-скъпите си спомени за нея. Спомних си как ни четеше „Малки жени“, „Последният мохикан“ или пък разкази от списание „Питърсънс“ като „Най-хубавото боне на леля Бетси“ или „Флирт върху кънки“. Спомних си как се радваше на стиховете, които й пишех за Свети Валентин или рождения й ден. Хвалеше ги, че са добри като тези в красивите картички от „Коенс“ в Олд Фордж. Дори колкото тези на Луиза Мей Олкът.
Спомних си как пееше, докато готви. И как стоеше в мазето през ноември и се усмихваше при вида на храната, която е сложила там. Спомних си как ни правеше сложни прически и как прекосяваше полето през зимата със снегоходки, за да занесе тенджера с яхния на децата на Еми Хъбард.
Опитвах се да си спомням само хубавите неща за мама. Да си спомням каква беше, преди да се разболее. Искаше ми се да изрежа останалото от спомените си, както лекарят се опита да изреже рака, но не можех. Колкото и да се мъчех да отпъждам последните си спомени, те отново ми се явяваха.
Виждах я как изглеждаше точно преди да умре с изпито тяло и хлътнало лице.
Виждах я как плаче и стене от болка. Крещеше и хвърляше разни неща по нас, а потъналите й дълбоко в орбитите очи заблестяваха от гняв.
Виждах я да умолява татко, леля Джоузи и преподобния Милър да не я оставят да умре. Постоянно целуваше Лотън, мен и сестрите ми и притискаше лицата ни между дланите си. Плачеше ли, плачеше и не спираше да повтаря като обезумяла, че татко не знае как се сплитат плитки, нито да поправя рокли или да консервира боб.
Спомних си как ме умоляваше никога да не заминавам и ме накара да обещая, че ще остана и ще се грижа за дечицата и.
Спомних си как й обещах със сълзи на очи, че ще го направя.
Спомените избледняха. Отворих очи. Дървесните жаби се бяха събудили. Ставаше късно. Татко щеше да се чуди къде съм. Тръгнах да си ходя и едва не настъпих телцето на млада червеношийка, скрита наполовина в тревата. Крилцата й бяха обърнати и пречупени. Тялото й беше вдървено и изцапано с кръв.
Това е работа на някой ястреб, помислих си и се запитах дали червеношийката е видяла искрящото синьо небе и дали е почувствала топлината на слънцето по гърба си, преди крилата й да бъдат счупени.
— Загаси, Мати! Какво правиш, че не спиш? — чу се съскащ глас в мрака.
— Нищо, Ейда — отвръщам и бързо пъхвам писмото на Грейс Браун в плика, — просто чета.
— В този час? Заспивай, за бога! И без това готвачката ще ни събуди скоро.
— Спрете и двете с този шум, по дяволите.