— Сигурна съм, че не искаш готвачката да чуе ругатните ти, Фран — предупреждава Ейда. — Ще ти плесне някой шамар.
— Аз ще плесна теб, ако не млъкнеш, кълна се…
— Ще плеснеш мен? Не съм светнала аз лампата, че да събудя цялата стая. А и след такъв ден… след случилото се… — Гласът на Ейда пресеква и тя заплаква.
— Съжалявам, Ейда. Ще загася лампата. Ето, загасена е. Заспивай сега.
Чува се преглъщане и подсмърчане и после:
— Тя е долу, Мат. Съвсем студена и мъртва.
— Значи нищо не може да ти направи, нали така. Заспивай.
Искам и аз да заспя. Опитвам се, но не мога. Щом затворя очи, виждам израненото лице на Грейс. Чувам как господин Морисън казва на господин Спери, че в Олбани няма никакъв Карл Греъм.
Изчаквам малко. Докато спре скърцането на пружините на леглата, въздишките или пъшкането, когато някое от момичетата се опитва да се намести в жегата.
Тогава бавно и внимателно разгъвам писмото отново. Отварям страниците донякъде, но те изшумоляват. Спирам и сдържам дъха си в очакване Ейда или Фран да ми се скарат отново, но никоя от тях не помръдва. В стаята вече е тъмно, но до леглото ми има прозорец и успявам да различа думите на Грейс на лунната светлина.
„Южен Оцелик
23 юни 1906 година
Скъпи Честър,
Направо съм обезумяла, защото не получавам писмо от теб. Ако си ми писал във вторник вечерта и си пуснал писмото в сряда сутринта, няма причина да не го получавам. Сигурен ли си, че си написал адреса правилно? У дома съм почти от седмица, а не съм получила и ред от теб… Когато не получих новини от теб и в четвъртък сутринта, плаках и от това получих такава мигрена, че останах в леглото целия ден. Скъпи, не можеш да ме виниш, но си помислих какво ли не. Онази вечер брат ми дойде и каза, че ако стана рано сутринта, ще ми позволи да покарам автомобила. Бях толкова уморена и си полегнах за час, когато се прибрах; после слязох и вечерях сама. Сега, скъпи, знам, че се смееш — сякаш направо те чувам, — но честно казано, имах невероятен късмет. Брат ми, който рядко хвали някого, каза: «Никак не е зле, Били», а това е много от неговата уста… Липсваш ми, о, скъпи, не знаеш колко много ми липсваш… Следващата седмица си идвам, в случай че ти не дойдеш веднага. Толкова съм самотна, че не издържам. В същата вечер преди една седмица бяхме заедно. Не помниш ли как плаках, скъпи? Непрестанно плача така, откакто тръгнах от Кортланд…“
Не пише „Карл Греъм“, само „Честър, скъпи Честър“. Живял е в Кортланд, не в Олбани, защото писмата са адресирани до него там. Грейс също е живяла там, въпреки че обратният адрес на писмата беше Южен Оцелик; тя споменава, че е заминала от там и казва, че ще се върне, ако той не дойде при нея.
„… ужасно тъжна съм… вчера казах на мама, че си ми писал, а така и не получих писмото ти, а тя каза: «Но, Били, ако ти е писал, щеше да получиш писмото». Тя не искаше да те засегне, но аз бях ядосана и отвърнах: «Мамо, Честър няма да ме лъже и знам, че ми е писал». Само ако беше тук, скъпи, колко щастлива щях да бъда… спирам, защото ме викат за вечеря. Моля те, пиши ти, иначе ще полудея…“
— Франи казва, че някой я е ударил — прошепва Ейда, а аз направо подскачам. — Тя отиде да я види след вечеря. Каза, че на лицето й имало голяма порезна рана. Също и синини.
— Франи си фантазира. Знаеш го. Защо пак си будна?
— Не мога да спя. Ти я видя, Мат. Как изглеждаше?
— Като удавница.
— Готвачката казва, че помощник-шерифът пътува насам. И съдебният лекар. Също и областният прокурор.
— Областният прокурор.
— И журналисти от вестника в Утика. Мислиш ли, че ще ни споменат във вестника?
— Заспивай, Ейда. Чу готвачката. Утре ще имаме работа повече от всякога.
— Тези писма от Ройъл ли са?
— Хм… да. От него са.
— Толкова много са. Ще има да ги четеш цяла нощ. Сигурно наистина го обичаш.
Не отговарям.
Ейда се обръща, а аз отварям ново писмо. В него няма обръщение.
„Ю. Оцелик
Неделя вечер
Радвам се на вести от теб, но съм и изненадана. Надявах се да приемеш писмата ми като знак на любов, но твоите са толкова делови, та стигнах до заключението, че ти се иска и моите да бяха такива… Мисля — извинявай, — че съм наясно с положението си и не е нужно да ми го показваш така ужасно директно. Осъзнавам положението си не по-зле от всеки друг… Казваш ми да не се тревожа, да мисля по-малко за чувствата си и да се забавлявам. Мислиш ли, че нямаше да се притесняваш, ако беше на мое място?… Разбирам как приемаш връзката ни. Като нещо, което ти създава грижи. Мислиш, че ако не бях аз, ти щеше да правиш каквото си щеш цяло лято и нямаше да е нужно да се отказваш от назначението си там. Разбирам как се чувстваш, но понякога ме караш да усещам тези неща по-остро от всякога. Мисля, че не си даваш сметка за това, че аз няма да мога да се насладя на лятото и че също трябваше да напусна работа…“