— Виж тази земя, Мат — каза той и вдигна ръка пред себе си. — Прекрасна и равна, с добър дренаж и поток наблизо. Чудесна е за обработване. Веднага бих я засял с царевица.
Парчето земя, за което говореше, се простираше върху собствеността на Еми Хъбард, част от имота на татко и този на Лумис.
— Мисля, че Еми може да има нещо против. Както и татко.
Той сви рамене.
— Всеки може да си мечтае, нали така?
Преди да успея да отговоря, той ме попита дали съм съгласна да пояздя с него до Инлет и обратно същата вечер. Казах, че съм съгласна. В мига, в който потвърдих, той пусна въжето на Дейзи, дръпна ме зад едни кленови дървета и ме целуна. Явно съм използвала езика на тялото доста красноречиво, защото точно това ми се искаше да направи. Притисна се към мен и ме целуна по шията и имах чувството, че всичко в мен, сърцето, костите, мускулите, всичко се разтопи от топлината му. За пръв път се осмелих да го докосна. Явно прекрасният майски ден ме правеше така дръзка. Пролетта в гората може да те докара почти до лудост. Прокарах ръце по неговите и ги сложих на гърдите му. Сърцето му биеше бавно и равномерно, за разлика от моето, което тупкаше като вършачка. Реших, че е различно при момчетата и момичетата. Въртеше ръце около талията ми, после спусна едната надолу. Към мястото, за което мама ми беше казала, че никой не може да докосва, само съпругът ми.
— Ройъл, не.
— О, Мати, добре.
Той се отдръпна от мен и се намръщи, лицето му помръкна и се почувствах, сякаш съм направила нещо лошо. Думата ми за деня беше „ексцизия“. Означаваше „прекъсване или внезапно прекратяване“. Усетих значението й, щом погледнах мрачното лице на Ройъл. Почувствах се уплашена и съкрушена, сякаш бях прекъснала връзката си със слънцето. Той сведе поглед към земята, после отново погледна към мен.
— Не си играя с теб, Мат, това ли си мислиш? Видях един пръстен в „Тътълс“.
Примигнах вместо отговор, защото не разбирах какво ми говори.
Той въздъхна и поклати глава.
— Ако го купя, би ли го приела?
Мили боже, такъв пръстен значи. Аз си помислих, че говори за пръстен за сбруя или за макара, а той имал предвид истински пръстен. Като онзи, който брат му Дан беше дал на Белинда Бекър.
— О, да. Да — прошепнах, обвих врата му с ръце и го целунах и едва не заридах, когато той отвърна на целувката ми. Не се замислих какво означава моето „да“. В този момент исках само Ройъл и не помислих, че отговорът ми „да“ означава „не“ за останалите неща, които исках.
— Добре тогава — каза той и се отдръпна от мен. — Ще те повикам довечера след вечеря.
— Добре.
Той вдигна въжето на Дейзи, подаде ми го и аз продължих към къщи сама. Доста след като той дойде у дома да попита татко дали можем да пояздим и отидохме до Инлет, и се върнахме, вече горе в леглото си, си спомнях всичките му целувки и се чудех дали наистина беше казал, че ме обича, когато говореше за пръстена.
Или това се случи по-късно.
Че-ти-нест
— Бил Мичъл, знаете го, дето държи бивака за секачи. Човек проклет и злобен, все нещо грачи…
— Недей да ругаеш, Бет!
— Не бе, Мат, песента си е такава. По цял ден из бивака намръщен обикаля и сам търси кого в калта да изтъркаля.
— Не можеш ли да пееш някоя по-хубава песен? Ами онази, на която те научи преподобният Милър? „Напред, воини на Христа“?
Тя сбърчи нос.
— „Участък деветнайсет“ ми харесва повече. Дърварите са по-забавни от Исус. Не съм го виждала да сече дърво. Нито пък би могъл да въргаля трупи с крака по водата. Особено с тази нощница, която винаги носи.
Най-близката църква беше в Инлет и ние не бяхме я посещавали, откакто мама почина. Тя беше тази, която ни караше да ходим; татко не си падаше много по религията. Чудех се дали не е редно да заведа сестрите си на неделната служба.
— На Джим Лу му причерня пред очите веднъж. Бил Мичъл той очисти, такъв ми ти храбър мъж…
Въздъхнах и оставих Бет да си пее. Двете бяхме тръгнали към Еми Хъбард. Вървяхме плътно една до друга под стария черен чадър на мама. Ръмеше ситен дъждец, от онзи, който правеше всичко наоколо — тревата, калния път, цъфналите дървета, теменужките и дивите момини сълзи — по-ярко и уханно.
Бет довърши песента си.