— По дяволите, Том, та това е просто печка. Ще внимавам — отвърнах раздразнена. — Бих толкова път в дъжда, защото ти ме помоли, и няма да си отида, преди да съм се видяла с майка ти.
Изприпках по изпочупените стъпала към верандата. Единственият прозорец на къщата, който гледаше напред, беше точно до вратата. Надникнах, преди да потропам, за да се уверя, че пред вратата няма части от печката, и гледката ме накара да се закова на място.
Еми се беше навела над печката с вдигната около кръста пола. Господин Лумис стоеше зад нея със смъкнати около глезените панталони. И двамата не поправяха нищо.
Обърнах се, сграбчих Бет за ръката и я повлякох обратно по верандата.
— Ох, Мати, боже! Пусни ме, чуваш ли? — виеше тя.
— Томи… кажи на майка ти… кажи й, че ще мина по-късно, чу ли? Нали, Том? Ето… ето ви малко курабии. Дайте й ги… когато е възможно.
Томи не отговори. Крехките му рамене бяха отпуснати под тежестта на това, което знаеше. Аз също почувствах товара и се ядосах. Не го исках. Не желаех да го нося. Томи взе храната, но не ме погледна. Зарадвах се, че не се наложи да срещна очите му.
— Няма ли да влезем, Мат? Мислех, че искаш да се видиш с Еми.
— По-късно, Бет. Еми е заета. Поправя печката. Опасно е.
— Но ти каза…
— Няма значение какво съм казала. Тръгвай!
Бет мрънкаше и разтриваше ръката си по целия път към дома. Опитвах се да си внуша, че не съм видяла това, което видях, защото изглеждаше толкова грозно и грубо, та имах чувството, че съм станала свидетел на сношение между животни в обора, а не между мъж и жена. Не приличаше на правене на любов; по-скоро отговаряше на циничните думи, с които съм чувала да го наричат. Зачудих се дали и бебетата на Мини са се появили вследствие на същото. Дали и мама се е сдобила с нас по този начин? Чудех се дали ще е така и между мен и Ройъл, когато се оженим. В такъв случай бих му казала да стои далеч от мен, защото не исках да участвам в такова нещо.
Горкият Томи. Братята и сестрите му, изглежда, нямаха представа какво се случваше, но той — да. Надявах се госпожа Лумис никога да не узнае. Или Ройъл и братята му. Това ужасно би ги наранило. Бет нищо не видя, а Томи беше толкова засрамен, че нямаше да каже на никого. Щеше да остане тайна. Никой нямаше да разбере.
Когато най-сетне стигнахме до отбивката, водеща към дома, с подгизнали обувки и кални поли, осъзнах, че знам как да използвам думата си за деня. Ризата на господин Лумис не покриваше изцяло задните му части и ги видях, макар че ми се искаше да не съм — белезникави, отпуснати и ужасно четинести.
Остави тези писма, Мати, казвам сама на себе си.
Не, отново си отговарям сама.
И ти си като леля Джоузи. Тя чете чужди писма. Слухтиш.
Не ме е грижа.
Престани. Заспивай. Знаеш достатъчно.
Но не е така. Знам, че Грейс е била бременна. Знам също, че Честър Джилет е отговорен. Струва ми се, че са дошли в „Гленмор“, за да се оженят тайно. Но има нещо, което не ми е ясно, и ако открия отговора, ще оставя писмата и ще заспя. Не знам защо Честър Джилет се е подписал в книгата за гости като Карл Греъм и няма да спра да чета, докато не разбера.
„Южен Оцелик
25 юни 1906 година
Скъпи Честър,
Прекалено съм уморена да напиша прилично писмо и дори да следвам редовете, но цял ден бях неспокойна и не мога да заспя, защото съжалявам за отвратителното писмо, което ти изпратих сутринта. Затова ти пиша да те помоля за прошка, скъпи. Бях разочарована и написах неща, които не биваше да пиша. Много съжалявам, скъпи. Няма да ми олекне, докато не ми пишеш, за да кажеш, че ми прощаваш… Ужасно съм уморена тази вечер, скъпи, помагах на мама да шие през деня… никога не съм харесвала преправени рокли, а сега още по-малко. О, Честър, нямаш представа, колко ще се радвам, когато това притеснение ми падне от душата… Боя се, че ще мине ужасно много време, докато те видя, Честър… О, скъпи, толкова се натъжавам. Честър, моля те, не чакай края на седмицата, за да дойдеш. Не можеш ли да дойдеш в началото? Честър, нужен си ми повече, отколкото предполагаш…“
Продължавам да чета, но в писмото не се споменава Карл Греъм. Може би не търся на точното място. Оставям писмото на Грейс и ровя из купчинката, докато намеря това, което търся — няколко писма, писани от Честър. Отварям първото.
„21 юни
Скъпа Грейс,
Съжалявам за молива и хартията, но не пиша вкъщи, а тук нямам друго. Получих пистата ти снощи и бях малко изненадан, макар да предполагах, че ще си унила. Не се тревожи толкова и не мисли прекалено за чувствата си, а се забавлявай…“