В писмото пише още за пътуване, което негови приятели планират, и че не може да напусне Кортланд по-рано от седми юли, но изобщо не се споменава Карл Греъм. Отварям следващото.
„2 юли 1906 година
Скъпо хлапе,
Разбира се, че се зарадвах на писмото ти, въпреки че се почувствах като подлец, задето не съм ти писал цяла седмица. В сряда и в четвъртък трябваше да работя по ведомостите, а в петък дойде един приятел и остана цяла нощ. В събота отидох до езерото и съм толкова изгорял, че не мога да облека дреха с яка, нито сако. Излязохме с кануто и отидохме до още две езера и макар кануто да беше тежко за носене, прекарахме си добре… Що се отнася до плановете ми за четвърти, нямам такива. Единствените две момичета, които бих могъл да поканя, вече са ангажирани, тъй като им отправих предложение чак в събота…“
Сега разбирам защо Грейс звучеше толкова разтревожена в писмата си. Имало е други момичета. Не е била единствена. Имало е момичета, с които вероятно е искал да бъде повече, отколкото с нея. Боже, в каква каша се е забъркала. Забременяла е от Честър и е искала той да се ожени за нея, но си личи, че не е горял от желание. Не и щом е трябвало да му се моли да дойде да я вземе и почти не й е пишел, а в случаите, когато го е правел, е разказвал за момичетата, с които излиза.
Не и щом се скара с нея на вечеря, задето тя искаше да потърсят църква.
Не мога да си представя дори колко уплашена е била Грейс, сама с ужасната си тайна, в очакване Честър да дойде за нея. Припомних си предупрежденията на татко за мъжете и единственото, което искат, и изтръпнах при мисълта какво би ми се случило, ако се сдобия с бебе, преди да съм си намерила съпруг. Успокоявам се с мисълта, че Честър накрая беше отишъл при нея. Той дойде да я вземе и я заведе в Норт Удс да се оженят тайно, нали така? Какво, като са се карали за църквата? Защо би я довел, ако не за да се оженят тайно?
Толкова съм объркана. Не знам какво да мисля. Чувствам се като перцето в играта бадминтон, която играят гостите, подхвърлено от едната страна, после от другата.
Има още едно писмо на Честър. Не е сложено на мястото си в купчинката. Датата му е по-ранна от тази на предишното. Може би в него ще намеря това, което искам да разбера.
„25 юни 1906 година
Скъпа Грейс,
… Трима приятели отидохме на езерото и отседнахме в къщичката на едно от момчетата. Прекарахме си екстра, въпреки че нямаше момичета. Поплувахме следобед, а водата беше чудесна. Вечерта излязох с кануто и ми се прииска да си там…“
Спирам да чета. Осъзнавам, че Честър винаги си прекарва екстра на някое езеро. В кану.
По-рано днес, когато донесоха тялото на Грейс, всички си мислехме, че придружителят й, Карл Греъм, също се е удавил и е само въпрос на време да намерят трупа му.
Обаче нямаше никакъв Карл Греъм. Никъде не можах да го открия. Имаше само Честър Джилет. А Честър Джилет знаеше как се управлява лодка. Честър Джилет умееше да плува.
Намери отговора си, нали, казвам си. Заради това любопитстваше.
Вътрешното ми „аз“ обаче не слуша. Отказва. Взема следващо писмо, следващо и следващо в търсене на различен отговор.
Зле му е. Толкова му е зле, че му се повръща.
Защото подозира, че знае защо Честър е довел Грейс тук.
Не е било, за да се оженят тайно.
И-ко-са-е-дър
— И няма да влизаш в стаите на непознати мъже…
— Да, татко.
— … по никакъв повод. Дори и ако ти поискат хавлия. Или чаша чай.
— Няма, татко.
— Внимавай и с персонала. Работниците, барманите и всички останали.
— Ще се справя, татко. Хотелът на семейство Морисън е почтен.
— Може и така да е, но всеки подлец с няколко долара в джоба може да наеме стая в хубав хотел. Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, Мати. Запомни го. Това, че котката е родила малките си в печката, не ги прави курабийки.
Нещата никога не са такива, каквито изглеждат, татко, помислих си. Смятах, че са, но съм била глупава и заслепена. Старите хора все се оплакват, че зрението им отслабва, но на мен ми се струва, че с възрастта започваш да виждаш по-добре. При мен със сигурност е така.
Бях гледала на госпожица Уилкокс като на неомъжена жена с влечение към планините. Не беше такава. Оказа се, че тя е Емили Бакстър, поетеса, избягала от съпруга си. Гледах на господин Лумис като на мил човек, който носи на Еми Хъбард яйца и мляко. Не беше такъв. По скоро той беше причината трите й най-малки деца да са руси. Бях гледала на Ройъл Лумис като на някой, който едва ли ще ме забележи, а сега излизахме всяка вечер и той щеше да ми купи пръстен. Бях гледала на шансовете си да работя в хотел като нищожни, а ето ме сега, две седмици преди Деня на падналите във войната и официалното откриване на летния сезон, седнала в каруцата до баща ми, на път за „Гленмор“. Старата пътна чанта на мама — с речника ми, още няколко книги от госпожица Уилкокс, нощниците ми, две от най-хубавите поли на мама и корсетите, които ми даде Аби — беше в краката ни, тежка, сякаш пълна с тухли.