— Аби може ли да се справя с печката? — попита той и насочи Ликърис, новото муле, към задния вход на „Гленмор“.
— Да, татко. По-добре от мен. — Аби щеше да отговаря за всички, а също и да приготвя храната.
— Разговарях с господин Спери. Ще сервираш в трапезарията, ще помагаш в кухнята и в почистването на стаите, но не искам да се приближаваш до бара, ясно ли е? Ще стоиш далеч и от залата за танци.
— Добре, татко. — Той какво си въобразяваше за мен? Че ще обърна няколко питиета и ще демонстрирам уменията си по куикстеп?
— Ако нещо се случи и поискаш да си дойдеш у дома, само пиши. Да не тръгнеш да биеш път с тази тежка чанта. Ще дойда да те взема. Или Ройъл. Някой от нас ще дойде.
— Ще се справя, татко. Наистина.
Слязох. Татко също. Свали чантата ми, изпрати ме до вратата на кухнята и надникна вътре. Чаках го да ми даде пътната чанта, но той не го направи. Държеше я здраво.
— Е, влизаш ли, или не? — попита той.
— Трябва ми чантата, татко.
Като ми я подаде, забелязах, че я е стиснал толкова силно, та чак кокалчетата му са побелели. С татко не сме много по целувките, но ми се прииска поне да ме прегърне за довиждане. Само ритна земята, плю, каза ми да се пазя и се качи в каруцата, без дори да се обърне.
Екс-пан-зи-вен
Видях я, когато почиствах масата. Монета. Беше точно до пепелника за пури. Взех я и хукнах след жената, която я беше оставила.
— Госпожо? Извинете, госпожо! — извиках.
Тя се спря на вратата.
— Оставихте това — казах и й подадох монетата.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Да. За теб е.
После се обърна и излезе от трапезарията, а аз не знаех какво да правя. Готвачката ни повтаряше от сутрин до вечер, че трябва да връщаме всичко, което сме намерили — пари, бижута, копчета, каквото и да е. Но как да върна нещо, ако собственикът му не го иска?
— Сложи я в джоба си, глупачке — прозвуча глас зад мен. Беше Уийвър. Носеше огромен поднос с мръсни чинии. — Това е бакшиш. Оставят го, ако обслужването е добро. Можеш да го задържиш.
— Наистина ли?
— Да. Но ако не разчистиш масата си и не се скриеш бързо в кухнята, ще останеш само с този. — Той тръгна, но се обърна и изрече: — Необуздан.
— Непокорен — отговорих и забързах да разчистя масата.
На път за кухнята ми се наложи да спра пред вратите и да си припомня коя беше навътре и коя навън. Вече ми се бяха скарали, че съм излязла през тази за влизане.
Отворих правилната и докато се опитвах да придържам тежкия поднос с рамо, готвачката ми се развика, че съм била по-бавна и от охлюв с патерици.
— На десета маса чакат вода, масло и кифлички! Размърдай се, Мати! — изкрещя тя.
— Съжалявам — отвърнах.
Минах забързано покрай другите момичета, през дима и парата, които бълваше огромната черна печка, и стоварих подноса си до мивката.
— Не го тръшвай така — извика Бил, миячът на чинии. — О, погледни, това, виж! Трябва да почистиш всичко от чиниите и тогава да ги оставяш на купчината. Виж само каква бъркотия.
— Съжалявам — смотолевих.
Изтичах към фурната за притопляне, подхлъзнах се на парче домат и точно когато се изправях, се блъснах в Хенри, новия помощник-готвач, който беше пристигнал в „Гленмор“ предишния ден, също като мен, и носеше кош с омари. Хенри, както ни беше информирала госпожа Морисън, беше учил занаят в най-изисканите кухни в Европа и за „Гленмор“ беше истинско щастие, че е тук.
— Майн гот! Фнимафай — викна той.
— Съжалявам — прошепнах.
— Сигурен съм — каза Уийвър, профучавайки покрай мен.
— Уийвър, Ейда, Фран, вдигайте! Вдигайте! — кресна готвачката.
Взех чист поднос, купичка с масло от охладителя и кана с вода.
— Неконтролируем — изстреля Уийвър на път към трапезарията.