— Попитай, Мод, вероятно малката ни сервитьорка знае — каза единият от господата, щом отидох да взема поръчките.
— Знаеш ли къде можем да намерим индианци? — попита ме жената, която се казваше Мод. Дошла съм в Хо-де-рон-да и искам да видя индианци.
— Извинете ме, госпожо — продумах неуверено, — но това тук е „Гленмор“.
Цялата маса избухна в смях. Почувствах се като глупачка, а дори не разбрах защо.
— Хо-де-рон-да е индианска дума, скъпа. На езика на ирокезите. Означава „ядящ дървесна кора“. Така ирокезите наричали враговете си, планинците. Планинците ловували тук, в планината, но когато не успявали да уловят нищо, се хранели с корени и клонки. На ирокезите това им се струвало ужасно. Белите хора произнасят думата А-ди-рон-дак. Това говори ли ти нещо? Къде живееш?
Живея в Норт Удс, казах си наум. Туристическите брошури използваха името Адирондак, за да привлекат туристи през лятото. Бе красиво и притегателно като натруфените примамки за риболов, които Чарли Еклър продаваше на летуващите. Водачите за нищо на света не биха ги използвали.
— Е, кажи — подкани ме жената — къде да намеря индианци?
Прочистих гърло притеснена. Не ми се искаше да изрека още някоя глупост, че да ми се смеят отново.
— Госпожо, доколкото знам, семействата Травърси и Денис са индианци абенаки. Плетат кошници от сладка трева и ги продават в Игъл Бей. Близо до гарата са…
Жената сбърчи нос.
— Тези са лъжеиндианци. На мен ми трябват автентични. Величието на дивото в тази пустош. Примитивният човек в целия му блясък.
— Съжалявам, госпожо, не зная… — замънках неловко.
Уийвър се появи неочаквано до масата, за да допълни чашите с вода. Нямах представа откъде изникна и ми се искаше да не е тук. Видях палавото пламъче в очите му. Онова, което ми беше така познато.
— Значи трябва да видите Мос Лавоа, госпожо — намеси се приятелят ми. — Той е чиста проба мохикан. Живее недалеч от Биг Мус Стейшън в истинско типи сред гората.
Зяпнах от изумление.
— Ето, Модси, уреди се! — възкликна господинът.
— Колко вълнуващо! — зарадва се жената. — Как ще го познаем?
— Няма да го пропуснете, госпожо. Ходи облечен в еленови кожи. Когато е студено обаче. По това време на годината носи само препаска. Също и огърлица от мечешки нокти. И пера в косата. Отидете в хотел „Съмит“ и попитайте за индианеца Мос.
Едва не се задавих. Мос Лавоа беше индианец, но не живееше в типи. Живееше в дървена къща и носеше риза, панталони и тиранти като всеки друг мъж. Не беше лош, като го опознаеш, но имаше избухлив нрав и това си проличаваше, като пийнеше. Би влязъл в бой и с локомотив, ако му се стори, че го гледа накриво. Бяха го изхвърляли през прозорците на „Съмит“ неведнъж, а той беше цапардосвал глупави туристи, които го наричаха индианеца Мос вместо господин Лавоа.
— Истински червенокож! Представете си! Той би бил идеалният водач до Хо-де-рон-да!
Уийвър се ухили широко.
— Да, госпожо, със сигурност — увери я той.
Засякохме се при каните с кафе.
— На съвестта ти ще лежат четири убийства, Уийвър Смит. Дано можеш да го понесеш.
— Не биваше да ти се смеят — отговори той — и не биваше да ме наричат цветнокож.
— О, Уийвър, не са го казали. — Мразеше да го наричат цветнокож. Казваше, че е човек, а не великденско яйце.
— Казаха го. Снощи, още щом пристигнаха, и сутринта след закуска. Виждала ли си Мос Лавоа побеснял?
— Само от разстояние.
— И аз. И смятам, че с това изравняваме резултата.
Седма маса беше зле, но шеста беше най-фатална от всички. Беше ужасна. Там седеше един мъж. Господин Максуел. Беше дребен и слаб. Оплешивяващ. Потеше се обилно, въпреки че не беше горещо. Държеше менюто на масата, навел глава напред, присвиваше очи и бършеше челото си с носна кърпа, докато го изучаваше.
— Боя се, че съм забравил очилата си в стаята — рече най-сетне. — Може ли да ми прочетеш предястията? — Реших, че зрението му наистина е много слабо, защото гледаше в деколтето ми вместо лицето ми.
— С удоволствие — отвърнах, позеленяла като жаба. Наведох се към него и започнах да изреждам: — Печена шунка, пилешки крилца на жар, варен език…
Точно когато стигнах до желираното телешко, той дръпна носната кърпа от скута си. Под нея имаше нещо, което приличаше на кренвирш. Но не като кренвиршите, които бях виждала.