— Не е честно, сър. Не е редно да ме наричат всякакъв. Да ме бият. Също и да ме пращат в кухнята.
— На колко години си, Уийвър? На седемнайсет или на седем? Не си ли разбрал, че как е редно да бъде и как е, са различни неща? Като нищо можеше да си умрял. За щастие не си. Помисли си за това следващия път, когато решиш да се ежиш на трима възрастни мъже. — Той изхвърча навън.
Готвачката го последва, за да поиска някаква доставка, Джон се върна при конете си и двамата останахме сами.
„Калтак“, думата ми за деня, означава нещо, което живее в калта. Стори ми се, че е много подходяща за онези, които бяха набили Уийвър и го бяха нарекли така. Уийвър също не спести епитетите си за тях и добре, че готвачката не ги чу.
— Шшшт, Уийвър, просто го забрави — успокоих го и увих лед в една кърпа. — Нищо няма да ти стане, ако се потрудиш няколко дни в кухнята. По-добре така, отколкото да загубиш работата си. Ето, сложи това на устата си.
— Нямам голям избор, нали? — измърмори той. Притисна леда до устната си, изохка и каза: — Само още три месеца, Мат. Три месеца и се махам от тук. Само да завърша Колумбийския, само да стана адвокат, и няма повече да нося ничии куфари. Няма повече да ме наричат момче, негър или Сам. Нито да ме удрят. Ако някой го направи, ще се постарая да го пратя в затвора.
— Сигурна съм — отговорих.
— Ще си намеря ново място в живота. Със сигурност по-хубаво от това. И двамата ще успеем, нали, Мат? — промълви той и потърси очите ми.
— Да, ще успеем — казах и се захванах да прибирам стипцата, защото не можех да го погледна.
Вече си бях намерила ново място, не каквото възнамерявах, но сега нямаше значение. Беше място само за мен, и то такова, за което не можех да кажа нито на Уийвър, нито на госпожица Уилкокс. То беше в прегръдките на Ройъл Лумис и бях доволна. Уийвър никога не би ме разбрал. Понякога и аз сама не се разбирах.
Чувам гмурец да извива глас откъм езерото. Всички туристи казват, че звучи прекрасно. За мен е най-самотният звук. Още чета. Още търся друг отговор. Някакъв друг изход. По-щастлив край. Обаче вече знам. Няма да го открия.
„Южен Оцелик
28 юни 1906 година
Скъпи Честър,
… струва ми се, че ще умра от радост, когато те видя, любими. Казвам ти, ще положа всички старания да е по-добре, мили, ще се опитам да не се тревожа толкова и няма да вярвам на ужасните неща, които пишат момичетата. Предполагам, че преувеличават, скъпи. На ръба на лудостта съм, иначе бих разсъждавала по-трезво. Ужасно се радвам, че си прекарал добре на езерото, скъпи, и ми се иска и аз да бях там. Много обичам водата, въпреки че не умея да плувам. Плача и едва пиша. Сигурно защото сестра ти свири на мандолината си и пее «На младите мечтите за любов». Малко съм тъжна…“
Писмото е дълго, има още много редове, но погледът ми се връща там, където пише: Много обичам водата, въпреки че не умея да плувам. Побиват ме тръпки. Отърсвам се от тях и продължавам да чета.
„…Честър, копринената рокля е най-хубавата, която съм имала, поне останалите казват така. Мама смята, че не проявявам особен интерес към нея. Но аз съм ужасена, че всеки път когато я облека, тя е все по-впита. Мама казва, че не разбира защо започвам да плача всеки път когато ме погледнат… Честър, скъпи, надявам се да прекараш много добре на Четвърти юли. Наистина, скъпи, не ме е грижа къде ще бъдеш и с кого, само ела на седми. Толкова харесваш плаването, защо не предприемеш пътуване до някое езеро?…“
Не мога да чета повече. Опитвам да прибера писмото в плика, но ръцете ми така треперят, че успявам чак на третия път.
Той е знаел, че тя не може да плува. Знаел е.
Започвам да плача. Притискам ръце към лицето си, за да не се чува звук, и плача, сякаш ми се къса сърцето. Така ми се струва.
Има още няколко писма, но не мога да ги чета. Не трябваше да поглеждам дори първото, да не говорим за почти всичките. Взирам се в тъмнината и виждам лицето на Грейс, когато ми подава писмата. Чувам я да казва: „Изгори ги. Моля те. Обещай да го направиш. Никой не бива да ги вижда.“
Заравям се във възглавницата и затварям очи. Чувствам се толкова стара и уморена. Отчаяно искам да заспя. Но тъмнината се процежда под клепачите ми и не мога да спра да си представям, че това е черната вода от езерото, която ме обгръща, пълни очите, ушите и устата ми и ме тегли надолу, независимо че се боря с нея.
Много обичам водата, въпреки че не умея да плувам…