В този момент Ройъл ме извика и трябваше да събудя Мини, за да се сбогувам. Когато излязох, следобедът ми се стори ярък и слънчев, Ройъл хвана ръката ми и поехме към земята на брат му. Сподели, че и той се кани да има своя земя с къща, крави, пилета и стария дъбов скрин, който баба му била обещала, както и чамово легло. Каза, че имал малко спестени пари, а аз гордо му доверих, че съм прибавила десет долара и шейсет цента към парите, които бях спестила, преди да отида в „Гленмор“, двуседмична заплата (минус четирите долара, които бях дала на татко) и бакшиши. Той заяви, че това било почти достатъчно за хубава печка. Или може би за теле. Толкова се радваше дори само като говореше за това, че се усмихна и ме прегърна. Усещането беше невероятно. Чувствах се щастлива и сигурна. Както когато успееш да прибереш всичките си животни в обора точно преди да се разрази страшна буря. Сгуших се в него и се опитах да си представя какво ли щеше да е да лежа до него в тъмното на чамовото легло и изведнъж всичко останало изгуби смисъл.
Сал-то
— Не отново, Уийвър, по дяволите! — кресна готвачката и шляпна лопатката си върху работната маса.
— Съжалявам — каза Уийвър и се наведе да събере парчетата от чинията, която беше счупил. Втората за тази сутрин. Беше строшил и една чаша.
— Не, не съжаляваш. Хич дори! — отсече готвачката. — Но и това ще стане. Ще ти удържа от заплатата следващото, което счупиш. До гуша ми дойде от теб. Отивай в избата да донесеш няколко нови чинии. И да не си посмял да ги изпуснеш.
Днес беше почивният ден на Бил, мияча на чинии, и на всички много ни липсваше. Не го ценяхме достатъчно. Не си давахме сметка колко тихо и добре си вършеше работата. Не и до тази сутрин, когато готвачката възложи на Уийвър — чието лице още беше насинено и петнисто като развален плод — да мие чиниите, а той никак не изпълняваше задължението си тихо и добре. Мрънкаше, мърмореше, ругаеше и се оплакваше.
Бяха изминали цели четири дни, откакто господин Спери го прати да помага в кухнята, достатъчно време за повечето хора да укротят страстите си, но Уийвър все още кипеше. Фран се опита да го развесели на няколко пъти, а аз пробвах да го предизвикам на словесен дуел, но никоя от нас нямаше успех.
Тази сутрин особено се постарах. Казах му за „салто“, думата ми за деня.
— Означава скок с премятане, преобръщане във въздуха, Уийвър. Първата сричка „сал“ означава „сол“ на латински. Не е ли интересно? Разбираш връзката, нали? Ако наръсиш малко сол върху свинските пържоли или яйцата, те започват да подскачат.
Струваше ми се, че наблюдението ми е забележително, но Уийвър явно не споделяше мнението ми. Той не спираше да се цупи, да се кара с готвачката и да прави обстановката в кухнята тягостна.
Новата подредба не харесваше на никого. С Ейда и Фран бяхме недоволни почти колкото Уийвър, защото трябваше да сервираме на смени на шеста маса. Този отвратителен мъж ставаше все по-дързък с всеки изминал ден. Ейда имаше синина с размера на сребърен долар на дупето от ощипването му.
Готвачката беше най-недоволна. И тя не искаше Уийвър в кухнята повече, отколкото и той самият искаше да е там. На първия ден му беше казала да овкуси голяма тенджера пилешка супа и той я беше пресолил. На втория му беше дала да разбива едно кило гъста сметана и той я беше превърнал в масло. На третия му поръча да смени лепкавите ленти за мухи, които висяха от газените лампи, и той изпусна една в соса беарнез.
Тогава й кипна от него. Развика му се, че бил безотговорен и тромав, че е заврял глава в собствения си задник и дълго време ще чисти подове, защото вината за станалото си била негова. И че ако иска да работи в трапезарията вместо в кухнята, трябвало да се научи да стои настрана от сбивания.
— Сам се докара дотук, Уийвър, и сега трябва да си търпиш последствията — смъмри го тя.
— Не съм се докарал сам.
— Напротив.
— Как? Да не би да съм се обиждал сам? Да не съм се свлякъл сам от колата? Да не съм се набил сам?
Отговорът на готвачката беше да го изпрати на задните стълби с нож и четири кофи картофи. Който се опълчеше на готвачката, скъпо си плащаше.