— Ехо! Мати тук ли е? Тук ли е? — провикна се той.
— Кой е? Стига си викал! — кресна готвачката.
— Аз съм Томи Хъбард. Трябва да видя Мати.
— Да не си пристъпил в кухнята ми, Том!
— Не съм крастав, кълна се, аз…
— Остани навън! Аз ще я намеря.
— Тук съм — казах и отворих стъклената врата.
Сълзите бяха оставили светли следи по мръсното лице на Том. Беше се задъхал като пресилен кон.
— Тичах бързо колкото можах, Мати… колкото можах… — изхлипа той.
— От къде? От къщи? — Разстоянието през гората от къщата на Томи до Биг Мус Роуд беше километър и половина и още осем до „Гленмор“.
— Трябва да си дойдеш у дома — каза той и задърпа ръката ми, — трябва да дойдеш, сега…
— Работя, Томи, не мога! Успокой се и ми кажи какво се е случило.
— Татко ти и сестрите ти, Мат. Ужасно болни са…
Изпуснах ножа, който държах.
— Наминах рано да видя дали Лу иска да дойде за риба и тропах ли тропах, но никой не се показа. Кравите мучаха, затова отидох в обора. Дейзи не беше добре. Не беше издоена. И другите също. Не знаех какво да правя, Мат. Влязох в къщата…
Не чух нищо повече, защото вече тичах. Спуснах се по задните стълби към алеята на „Гленмор“ и после по Биг Мус Роуд. Томи ме следваше. Не бях изминала и сто метра, когато видях каруца насреща.
Изтичах към нея, виках и размахвах ръце. Човекът спря. Беше Джон Денио, идваше на работа от дома си в Биг Мус Стейшън.
— Моля ви, господин Денио, татко е болен. Цялото ми семейство… Трябва да отида вкъщи…
— Качвай се — каза той, протегна ръка и ме вдигна до себе си. Томи се покатери отзад. Господин Денио обърна конете и плесна с повода. — Една жена от Лейквю се разболя онзи ден — подхвана, — имаше треска. Татко ти доставяше мляко там и управителят го попита дали ще я закара до доктор Уолас. Тя обеща да му даде два долара за това. Явно му е дала нещо повече.
Господин Денио караше бързо, но каруца с четири коня не можеше да стигне у дома толкова скоро, колкото бих искала. Бях уплашена както никога в живота си. Томи каза, че кравите мучали, защото не били издоени. Татко никога не би допуснал да останат неиздоени. Никога. Устата ми пресъхна. Кръвта ми, костите ми, всичко в мен се смрази. Не и татко, молех се аз. Моля те, боже, не и татко.
Щом завихме по пътя за вкъщи, чух, че зад нас има и друга каруца. Беше Ройъл.
— Карах доставка на Валдхайм — викна той, — по пътя на връщане видях госпожа Хенеси. Тя ми каза какво се е случило. Ти влез вътре. Аз ще погледна кравите.
Бях скочила от каруцата на господин Денио, преди още да е спрял. Чух Ройъл да вика на Томи да върже конете. Чувах как кравите мучат от болка, а телетата им пригласят, изпълнени със страх. Те бяха в обора, по местата и, което означаваше, че татко ги е доил… но кога? Вчера? Преди два дни? Млякото се събира само за ден, а понякога и по-малко и после вимето се издува и се възпалява.
Ще ги изгубим, помислих си трескаво. Всичките до една.
— Татко! — викнах и се затичах през пристройката. — Аби!
Никой не отговори. Влетях през кухненската врата и ме посрещна задух и зловоние на болест. Барни вдигна глава, като ме чу, и лекичко помаха с опашка. Мивката беше пълна с мръсни тенджери, на масата имаше чинии с недоядена храна. Над засъхналите остатъци кръжаха лакоми мухи.
— Татко! — изкрещях.
Излязох от кухнята и се отправих към стълбите, а в горния им край видях сгърчена фигура.
— Лу! О, мили боже… Лу! — викнах.
Тя вдигна глава и примигна. Очите й бяха оцъклени, а устните й напукани. Горната част на гащеризона й беше покрита със засъхнало повръщано.
— Мати… — промълви тя дрезгаво. — Жадна съм, Мати…
— Всичко ще се оправи, Лу. Тук съм, дръж се. — Повдигнах я, преметнах ръката й през врата си и я поведох към спалнята ни, а въздухът натежаваше все повече с всяка крачка. Отворих вратата и си запуших устата от отвратителната воня. Вътре беше тъмно, а сенките размазани.
— Бет? Аби? — прошепнах.
Не последва отговор. Сложих Лу да легне в леглото ни, прекосих стаята и дръпнах завесите. Тогава видях Бет. Тя лежеше в леглото, което деляха с Аби, неподвижна и бледа. По нея лазеха мухи. По лицето, ръцете и краката.
— Бет! — проплаках и се втурнах към нея.
Клепачите й потрепериха и аз заридах от облекчение.
Тя отново затвори очи и заплака, тогава видях, че се е изходила. Пипнах бузите и челото й. Горяха.