— Татко, искам да те питам нещо — заявих аз, а надеждата ме изпълваше също както захарният сироп кленовите ни дървета, макар да се опитвах да я потисна.
— Аха? — Той повдигна вежда и продължи да се храни.
— Може ли този сезон да работя в летовническите селища? Или може би в „Гленмор“? Аби е достатъчно голяма да приготвя храната и да се грижи за всички. Попитах я и тя каза, че няма нищо против, така че си помислих…
— Не.
— Но, татко…
— Не е нужно да ходиш да си търсиш работа. Има повече от достатъчно. — Отново френският акцент.
Знаех, че ще каже „не“. Защо изобщо попитах? Втренчих се в ръцете си, червени и напукани като на стара жена, и видях какво ме очаква: цяло лято робски труд без заплащане в замяна. Готвене, чистене, пране, кърпене, хранене на пилета, приготвяне на помия за прасетата, доене на крави, биене на сметана, осоляване на масло, варене на сапун, плевене, садене, копане, бране, косене, вършеене, приготвяне на консерви. Накратко, всичко, падащо на плещите на най-голямата в семейство с четири момичета, покойна майка и малодушен брат, който замина, за да управлява лодки по канала Ери, вместо да управлява семейната ферма, както беше редно.
Копнеех за нещо различно и това ми даваше повече кураж, отколкото беше здравословно за мен.
— Татко, плащат добре — заубеждавах го. — Мислех да задържа част от парите за себе си, а останалото да дам на теб. Знам, че имаш нужда.
— Не можеш да отидеш в хотела съвсем сама. Не е редно.
— Но аз няма да съм сама. Ейда Бучард, Франсес Хил и Джейн Майли отиват да работят в „Гленмор“. А и семейство Морисън, управляващите хотела, са почтени хора. Ралф Симс също ще е там. И Майк Бучард. Също и Уийвър.
— Присъствието на Уийвър Смит не е за хвалба.
— Моля те, татко — прошепнах.
— Не, Мати. И точка по въпроса. По тези хотели се навъртат какви ли не.
„Какви ли не“ означаваше мъже. Татко все ме предупреждаваше за дърварите, ловците, водачите и земемерите. За богатите безделници от Ню Йорк или Монреал. За артистите в театралните трупи, идващи от Утика, цирковите акробати от Олбъни или за професионалните картоиграчи, дето ги следваха по петите.
— Всички мъже искат само едно, Матилда — все повтаряше. Веднъж попитах какво е то, но получих шамар и предупреждение да не ставам нахална.
Не мисълта за непознатите мъже тревожеше татко. Това беше само извинение. Познаваше повечето от хотелиерите и беше наясно, че управляват почтени и прилични места. Тормозеше го мисълта още някой да го напусне. Исках да споря, да го накарам да проумее. Но челюстта му беше здраво стегната и зърнах едно мускулче на скулата му да потръпва. Лотън предизвикваше този ефект. Последния път, когато това се случи, татко замахна към него с прът с метална кука на върха, служещ за преместване на трупи, а той избяга и никой не чу и дума от него в продължение на месеци. Докато накрая не получихме пощенска картичка от Олбъни.
Приключих със съдовете, без да обелвам и дума, и тръгнах към къщата на Хъбард. Краката ми тежаха като олово. Исках да печеля пари. Желаех го отчаяно. Имах план. Е, по-скоро мечта, отколкото план, и „Гленмор“ представляваше само част от нея. Но в онзи момент не се чувствах особено обнадеждена. Ако татко казваше „не“ на хотел „Гленмор“, който се намираше само на няколко километра, какъв ли врясък щеше да нададе за Ню Йорк?
Ру-ди-мен-та-рен
Ако пролетта имаше вкус, той би бил този на връхчетата от сладка папрат. Зелени, хрупкави и свежи. Тръпчиви като пръстта, в която се бяха родили. Прекрасни като слънцето, което ги беше призовало да се покажат. Трябваше да ги бера, всъщност аз и Уийвър заедно. Канехме се да напълним две кофи — едната щяхме да поделим, а другата да продадем на готвача в хотел „Игъл Бей“ — но аз бях прекалено заета да ги ям. Не можех да се спра. Копнеех за нещо прясно след месеци, изкарани на стари картофи и консервиран боб.
— Избе… — опитах се да заговоря, но устата ми беше пълна. — Избе…
— Прасето на майка ми има по-добри маниери от твоите. Защо първо не преглътнеш? — попита Уийвър.
Направих го. Но не преди да налапам още няколко, а после облизах устни, завъртях очи и се усмихнах. Връхчетата от сладка папрат са прекрасни. Татко и Аби ги харесват пържени в масло, поръсени с черен пипер и сол, но аз ги предпочитам току-що откъснати.