После чух звука на приглушени ридания от собствените си гърди, когато седнах на най-горното стъпало и заплаках.
Ми-мо-ле-тен
— Пиеш ли още рибеното масло, което оставих у вас? — попита ме госпожа Лумис. Тя седеше на предната веранда на дома си и лющеше грах в син емайлиран леген. Аз се бях настанила срещу нея на старо плетено канапе. Ройъл седеше до мен с протегнати напред крака.
— Да, госпожо — излъгах. Изсипвах по малко от него в мивката всеки ден. Бих предпочела да се разболея от грип, отколкото да продължавам да взимам от рибеното масло. Беше дошла у нас преди седмица, веднага след като Ройъл се беше прибрал и й беше казал какво ни е сполетяло. Беше донесла най-различни неща — корени от къпина и ечемичена отвара за затягане на разстроен стомах. Лучен сироп, уиски и джинджифил за сваляне на температурата. Смес от свинска мас, камфор и терпентин за разтриване на гърдите. Каза, че това е най-лошият грип, който е виждала. Лекува ни, готви ни и ни изправи на крака. Майката на Уийвър й помагаше. Не знам какво щяхме да правим без тях. Татко още кашляше, а Бет не беше укрепнала достатъчно, за да става от леглото, но бяха вън от опасност.
— Продължаваш ли да даваш на Бет големи дози чай от джинджифил?
— Да, госпожо. Тя е много по-добре. Татко помоли да ви предам, че ви е безкрайно задължен. Каза също, че ще мине да благодари след ден-два.
— Не е нужно да ми благодари, Мати. Достатъчно е да видя, че съседите ми са се оправили. Освен това заслугите не са само мои. Майката на Уийвър направи не по-малко от мен.
— Така е, госпожо.
— Между другото, тя ми каза какво се е случило с Уийвър. Ужасна история. Чух, че Джим Хигби тикнал онези мъже в затвора. Май е вярна приказката „Не се ли разплаче бебето, майка му няма да го накърми“.
— Да, госпожо.
— Предполагам, че скоро ще се върнеш в „Гленмор“?
— Татко ще ме закара утре сутринта. Затова ви връщам кошницата и бурканите. Исках да се уверя, че сте ги получили, преди да тръгна.
Тя вдигна глава и ме погледна със светлосините си очи.
— Учиш ли се на разни неща там? Готвене, гладене и други такива? — попита тя.
— Малко.
— Добре. Елън Хенеси прави чудесно тесто за пай. Също и хубава торта „Болтимор“. Тя е много методична в работата си, доколкото си спомням. Записва си всичко. Виж дали няма да ти даде някоя от рецептите си. — Тя изпъна гръб. Чух как изпука. — Е, май това е всичко — каза и вдигна легена. — Ройъл, занеси тези шушулки на прасетата, преди да се прибереш вътре.
— Добре.
Вратата се хлопна и останахме сами.
— Утре се връщаш, така ли? — попита ме той.
— Да. Рано.
— Ще имаш ли почивен ден скоро?
— Мисля, че не. Дори не смея да попитам. Не и след като останах вкъщи цяла седмица.
— Аха.
Никой не проговори минута-две. Загледах се в божурите на госпожа Лумис. Някои от цветовете вече окапваха. Нямах нито време, нито желание да си избирам дума, докато семейството ми беше зле, а и да бях имала, речникът ми беше останал в „Гленмор“. „Мимолетен“ беше една от последните думи, които бях открила. Означава нещо да окапва или увяхва бързо, да отлита. Вехнещите божури ми напомниха за нея.
— Ами ето тогава — каза внезапно Ройъл.
Държеше малко квадратно парче тънка хартия. Беше омотана няколко пъти. Имаше нещо вътре. Отворих я и видях потъмнял златен пръстен. Беше с три камъка — нащърбен опал с два мънички граната от двете страни. Изглежда, някога е бил хубав.
Аз го погледнах.
— Ройъл, ти… обичаш ли ме?
— Уф, Мат. Купих ти пръстен, нали така?
Отново погледнах пръстена и си спомних как загубихме две крави, а щяхме да загубим и още, ако не беше Ройъл. Животните, които оцеляха, бяха преболедували тежко. Тъкмо бяха започнали отново да дават хубаво мляко. Ройъл ги беше хранил и се беше грижил за тях цяла седмица. Гледаше и телетата. Беше докарал и три от дойните крави на баща си, за да не умрат от глад. Всички свикнаха, с изключение на Болдуин. Той не искаше да суче от кравите на семейство Лумис, а пиеше от ведро. Изобщо не вдигаше глава. Вече не подскачаше весело с другите телета, а стоеше в пасището сам по цял ден. Веднага щом събра сили, Лу отиде при него. Носеше му захар на бучки и меласа, но той не ги искаше. Чешеше го зад ушите и го галеше по врата, но той се дърпаше. Той не искаше нея, искаше Дейзи. Ала не можеше да бъде с Дейзи, така че накрая се примири.