— Мати, получи ли си пакета, който пристигна за теб? — попита ме госпожа Морисън. Беше застанала на рецепцията и сортираше пощата. Беше три часът. Обядът приключи и трапезарията беше затворена до вечерята, която започваше в шест. Никога обаче не оставахме без работа и аз бях на път за горния етаж, където се канех да презаредя килера за спално бельо с прясно огладени чаршафи.
— Не, госпожо. Какъв пакет?
— От учителката. Остави го преди около час. Потърсих те, но не можах да те открия. Наредих на Ейда да го отнесе горе.
Благодарих й и се втурнах към таванското помещение бързо, колкото можех, като по път струпах чаршафите на мястото им. Умирах от любопитство. Преди никой не ми беше изпращал пакет. Когато се озовах горе, открих, че е тежък, увит в кафява хартия и завързан с канап. Под канапа имаше пъхнат пощенски плик с емблемата на „Гленмор“. Първо отворих пакета, тъй като бях нетърпелива да видя какво съдържа. Вътре имаше три книги: „Сестра Кари“ от Тиодор Драйзър, „Джунглата“ от Ъптън Синклер и „Монодия“ — томче с поезия на Емили Бакстър.
Госпожица Уилкокс беше написала друга книга, макар мъжът й да беше забранил! Почувствах се толкова развълнувана, че притиснах книгата към гърдите си. Не знаех значението на думата „монодия“, така че измъкнах речника изпод леглото и погледнах. Беше дефинирана като „надгробна песен, погребален мотив“. Това ме накара да се усмихна, доволна, че не бях единствената наоколо с мрачни и отчайващи идеи в главата. После отворих плика, разгънах листа хартия и дъхът ми спря, когато отвътре изпадна петдоларова банкнота. Вдигнах я. Имаше и писмо.
„Скъпа Мати,
Реших, че тези книги може да ти допаднат (погрижи се да скриеш тази на Драйзър). Искрено се надявам, че ще харесаш тома с поезия, тъй като ми се искаше да ти оставя нещо, с което да ме запомниш. Утре напускам Игъл Бей. През следващата година няма да преподавам. Надявах се да ти го кажа лично, но госпожа Морисън не можа да те намери. Включвам в бележката си и адреса на сестра ми Анабел. Разказах й за теб и тя няма търпение да те приеме в дома си. Приложеното ще ти помогне да откриеш къщата…“
Имаше още, но аз не го дочетох.
— Не можеш да си тръгнеш! — произнесох на глас. — Не можеш!
Изскочих от помещението и се озовах долу в кухнята след секунди. Уийвър седеше до масата и ядеше сладолед. Делото на онези трапери все още беше видимо по лицето му. Окото му не се беше оправило напълно и устната му не беше съвсем зараснала. Готвачката и господин Спери бяха свалили горната повърхност на печката и се мръщеха насреща й.
— Господин Спери, може ли да взема кабриолета ви? — попитах задъхано. — Трябва да стигна до Инлет. Налага ми се.
— Ума ли си изгуби? Вечерята е само след няколко часа. А и няма да се справиш с Демон — заяви готвачката.
— Ще се върна навреме, кълна се — отвърнах. — А и мога да се справя с Демон. Знам, че мога. Моля ви, госпожо…
— Не. И точка по въпроса — отсече готвачката.
— Тогава ще отида пеша.
— Няма да направиш такова нещо.
— Мати, какво има? — попита господин Спери.
— Става дума за моя приятелка. Тя… В ужасна беда е и трябва да стигна до нея.
— Не можеш да отидеш сама. Госпожа Хенеси е права, Демон е прекалено буен. Бих те откарал, ако можех, но трябва да оправим тази печка преди вечеря.
— Но аз трябва да отида — изхлипах. — Налага се.
Господин Спери, готвачката и Уийвър ме погледнаха.
Другите момичета все плачеха за нещо — от мъка по дома, заради лошо настроение или пък някоя свада, — но аз не бях плакала никога преди. Нито веднъж.
Уийвър остави лъжицата.
— Аз ще отида с нея — обяви.
Господин Спери помести поглед от мен към Уийвър и обратно, а после поклати глава.
— Вървете тогава. Но се върнете навреме за сервирането на вечерята. Точно в шест.
Подкарах Демон, личния кон на господин Спери, по Биг Мус Роуд като обезумяла, после се озовахме на главния път и оттам в Инлет. В движение разказах на Уийвър за пакета и коя в действителност е госпожица Уилкокс.
Когато пристигнахме пред лятната къща на доктор Фостър, Уийвър взе повода и ми каза да вляза.
— Аз ще чакам отвън — обясни. — Не съм голям почитател на женските излияния.
Знаех, че това е извинението му да ме остави насаме с госпожица Уилкокс, и му бях благодарна. Изтичах нагоре по стълбите, отминах струпаните на верандата кашони и щайги и заблъсках по вратата.