— Ти ли си, Мати? — попита госпожица Уилкокс, докато отваряше вратата. — Как стигна дотук?
— Госпожице Уилкокс, защо си тръгвате? Моля ви, моля ви, не си отивайте — заговорих аз.
— О, Мати! — пророни тя и ме прегърна — Влез. Влез и седни.
Тя ме отведе в библиотеката. Седнах на дивана до нея и се озърнах. Книгите вече ги нямаше. Бяха изчезнали до една. Бюрото беше празно. Луксозната хартия, писалките и моливите бяха опаковани.
Чух драсването на клечка кибрит и подуших миризмата на сяра. Госпожица Уилкокс беше запалила цигара.
— Би ли искала чаша чай? — предложи.
— Защо си тръгвате, госпожице Уилкокс? — попитах, като едва сдържах сълзите си. — Не можете да си тръгнете. Вие сте всичко, което имам.
Чух подрънкването на гривните й и усетих дланта й върху ръката си.
— О, Мати, това не е истина. Имаш семейството си и Уийвър, а също и други приятели.
— Те не са като вас! — извиках ядосано. — През всички тези седмици, в които се опитвах да получа парите за „Барнард“ от леля Джоузи или чичо Петдесет и когато дойдохте да разговаряте с татко, а той каза „не“, само мисълта, че сте тук, в тази стая, четете книгите си и пишете стиховете си, ме караше да се чувствам спокойна и смела. Защо ни напускате? Защо?
— Мъжът ми изпълни заканата си. Бесен е заради новата ми книга. Спря ми парите. А също така се погрижи да не мога да печеля свои собствени. Или поне не тук. Писал е до училищното настоятелство и ги е уведомил коя съм. Наложи се да напусна работа.
— Но вие сте добра учителка! Най-добрата, която някога сме имали.
— За съжаление училищното настоятелство не мисли така, Мати. Твърдят, че имам пагубно влияние върху младите умове.
— Но те искат да ви задържат. През май ви написаха писмо. Казахте, че са го сторили.
— Искаха Емили Уилкокс, а не Емили Бакстър.
— Не може ли все пак да останете? Можете да четете в „Гленмор“. Там правят литературни вечери. Или пък…
— Мъжът ми идва насам, Мати. Сестра ми прати телеграма, че е на най-много ден от тук. Ако ме намери, когато пристигне, следващата ми спирка ще бъде приемната на лекаря, последвана от санаториум и толкова много лекарства, че няма да знам собственото си име, а още по-малко ще съм способна да пиша.
— Не може да постъпи така.
— Може. Той е влиятелен човек и има влиятелни приятели.
— Къде ще отидете? — попитах аз, разтревожена за нея.
Тя се облегна назад и изпусна голям облак дим.
— Наследих малко пари от баба си. В попечителски фонд са, така че мъжът ми не може да ги пипне. Не са много, но все е нещо. Освен това имам колата си и известно количество бижута. Ще ги оставя в заложна къща и ще замина за Париж. Бижутата няма да ми липсват, но това със сигурност не важи за колата. — Тя отново дръпна от цигарата, а после я угаси в един пепелник на масата.
— Утре ще я откарам обратно в града. Ще се движа по главния път до Маккийвър, а после ще се прехвърля на Мус Ривър Роуд до Порт Лейдън. Оттам нататък ще използвам странични пътища до Рим и после право към Ню Йорк. Не искам да поемам риска да се натъкна на Теди. Колата е достатъчно голяма да побере дрехите ми и няколко кашона с книги. Това е всичко, от което се нуждая засега. Организирала съм изпращането на останалите ми вещи при сестра ми. Ще се укрия в къщата й, докато продам колата. Веднъж да се озова във Франция, и ще направя всичко възможно да получа развод. Теди е твърдо против, но се надявам да го вбеся до такава степен, че да си промени решението. Още няколко стихосбирки вероятно ще свършат работа. — Госпожица Уилкокс се усмихна при тези свои думи, но аз забелязах, че цигарата между пръстите й трепереше.
— Съжалявам — промълвих.
— За какво?
— Задето ви се развиках. Държах се себично.
Тя стисна ръката ми и каза:
— Мога да те определя с много думи, Мати Гоуки, но „себична“ не е сред тях.
Поседяхме за малко смълчани, като госпожица Уилкокс пушеше и държеше ръката ми. Не исках никога да напускам тази стая. Или пък учителката ми. Но бях наясно, че колкото по-дълго остана, толкова повече ще я забавя да опакова. А на сутринта вече трябваше да я няма.
— Ще тръгвам — казах най-накрая. — Уийвър ме чака отвън. Трябва да се върнем до шест, иначе ще си имаме неприятности.
— Ами не можем да допуснем такова нещо, Мати. Парите са ти нужни. Може би някой ден ще ме посетиш в Париж. Или пък ако нещата се подредят добре, може да се прибера у дома рано или късно. И тогава ще се срещнем за обяд в двора на „Барнард“.