— Не мисля така, госпожице Уилкокс — отвърнах аз с поглед, забит в пода.
— Но защо не?
— Няма да отида в „Барнард“. Оставам тук.
— Боже, Мати, защо? — попита тя и пусна ръката ми.
Не можах да отговоря в продължение на няколко секунди.
— Ройъл Лумис ме помоли да се омъжа за него — отвърнах най-сетне. — И аз му дадох положителен отговор.
Госпожица Уилкокс придоби вид, като че някой беше изцедил от нея всичките й жизнени сили.
— Разбирам — каза. Канеше се да продължи, но аз я прекъснах:
— Връщам ви обратно петте долара — казах и измъкнах банкнотата от джоба на полата си. — Благодаря ви, госпожице Уилкокс, проявихте голяма щедрост, но няма да са ми нужни.
— Не, Мати, задръж ги — настоя тя. — След сватбата парите често не достигат. Запази ги за себе си. Използвай ги за хартия и писалки.
— Благодаря — казах, защото знаех, че тя иска да чуе това. Също така знаех, че е твърде вероятно парите да бъдат похарчени за царевица за посев или пилета, но никога за хартия и писалки.
— Пази се, Мати — помоли ме учителката ми, докато ме изпращаше до вратата.
— Вие също, госпожице Уилкокс.
Сбогува се с Уийвър, а аз се покатерих в кабриолета. Прегърна го и му поръча да учи здраво, като отиде в Колумбийския университет. Обясни му, че ще прекара известно време във Франция, и му поръча да я посети. Погледнах назад, докато се отдалечавахме, и зърнах силуета й пред вратата. Видя ми се дребна. Дребна, крехка и безпомощна. Не ми беше изглеждала такава, когато дойдох.
— Дий! — викнах на Демон и изплющях с юздите. Той премина в тръс.
— Добре ли си? — попита Уийвър.
— Напълно — отвърнах аз, докато управлявах кабриолета по средата на пътя. Отминахме бара. Отминахме магазините на О’Хара и Пейн, а после бръснарницата, пощата и училището.
В мига, щом излязохме от селото, аз дръпнах юздите, докато Демон не спря, а после отпуснах глава в ръцете си.
— О, Мат — заговори Уийвър, като ме потупваше по гърба. — Не е умряла. Пак ще я видиш.
— Все едно, че е умряла. Вече никога няма да я видя. Знам го.
— Ще я видиш. Няма да остане вечно във Франция. Някой ден ще се върне в Ню Йорк.
— Но аз няма да съм там — произнесох тихо.
— Какво?
Не исках да му казвам, но се налагаше. От седмици мълчах пред него, но не можех да мълча завинаги.
— Уийвър… Няма да заминавам. Няма да ходя в Ню Йорк — обясних.
— Няма да ходиш? Защо?
— Ройъл… Той ме ухажва. Аз ще… Той… Ще остана тук. Ще се омъжвам.
— За Ройъл? Ройъл Лумис?
— Да познаваш друг Ройъл?
— Боже, Мати! Не мога да повярвам! Виждал съм да идва да те взима и да излизате заедно да се повозите, но не мислех, че е нещо сериозно. Защо не се омъжиш за Демон? Или за Барни? Или за онзи голям камък там?
— Уийвър, престани.
— Но той изобщо не е подходящ за теб. Пише ли? Може ли да напише разказ, както умееш ти? Чете ли? Умее ли изобщо?
Не му отговарях.
— Някога показвала ли си му тетрадката си? Отговори на този въпрос. Единствено на него.
Не отговорих. Нямаше голям смисъл. Не можех да му обясня, че желаех книги и думи, но също така исках някой да ме държи в обятията си и да ме погледне така, както Джим гледаше Мини, след като го беше дарила със син и дъщеря. Или че да напусна семейството си — и да наруша даденото пред мама обещание — щеше да е като да изтръгна собственото си сърце.
Уийвър не спираше да роптае през целия път. И аз го оставих. Нямаше какво друго да сторя.
Ако направиш впряг от два коня и единият е по-силен, по-слабият бива изблъскван и нараняван. Същото беше и да си приятел с Уийвър. Фермерът би могъл да сложи уравновесител на ярема, та да компенсира по-слабия кон, като прехвърли част от товара на по-силния. Но не можеш да направиш такова нещо с душите или сърцата на двама души. Щеше ми се просто да стана и да тръгна за Ню Йорк. Щеше ми се да бях силна колкото Уийвър. Щеше ми се да бях така безстрашна.
Но не бях.
Сплет-ни-ча
— Ейда! Уийвър! Мати! Франсес! Изнесете тези пайове. Също и сладоледа! — кресна готвачката от кухнята.
— Да, госпожо! — изревахме в един глас ние.
— И не забравяйте лимонадата!