— Мислех, че го мразиш — отбелязах, когато Мини помаха и се затича към мен.
— Ще разбереш, като се омъжиш — обясни и ме целуна по бузата.
— Самодоволна малка вещица.
— Кой е самодоволен? Защо не ми каза за Ройъл Лумис? Всички говорят само за това.
— Опитах! Но ти беше изпаднала в истерия, а после заспа. Много неща имам да ти казвам, Мин. Толкова много…
— Мини! Какъв десерт искаш?
— Идвам, Джим! — викна Мини. Целуна ме отново и изтича при мъжа си.
Наблюдавах я как се отдалечава, гледах как се включва в безсмислената врява, вдигана от жените за незначителни неща като пай и лимонада, и си припомних с лека ревност как някога принадлежахме само една на друга. Сега тя принадлежеше на децата си. И на Джим. Също и на дома си и живота си. Не на мен.
Усетих потупване. Уийвър подтичваше покрай мен с поднос в ръка.
— Говоря.
— Приказвам — отговорих аз и го шляпнах силно.
— Слаба работа — заяви.
— Същото важи и за „говоря“.
— Мати! Още пиле, моля. — обърна се към мен Хенри. Той печеше на барбекюто.
— Веднага, Хенри — отвърнах, хванах полата си и се втурнах навътре.
Той пак точеше ножовете за месо. Макар да се беше смрачило, аз го зърнах, а ми се искаше да не бях го видяла. Осъзнавах, че това е само глупаво суеверие, но ме караше да се чувствам притеснена.
Преди да успея да се затичам вътре, Ейда доближи до мен, хвана ме за ръката и съобщи:
— Ройъл и Марта Милър току-що са имали разправия.
Аз примигнах срещу нея.
— Ройъл? Не е възможно. Преди малко беше с мен. Ти видя ли ги?
— Не.
— Тогава откъде…
— От любопитния ми брат. Отишъл да се облекчи зад хангара за лодки. Те не знаели, че е там. Не могъл да види нищо и не чул съвсем всичко, но със сигурност чул как Марта казва на Ройъл, че разбитото му сърце очевидно се е излекувало доста бързо.
Имах усещането, че моето собствено сърце е разбито.
— На мен каза, че отива да говори с Том Лесперанс.
— Том Лесперанс ли? Той дори не е тук. Ще намеря Майк и ще видя дали не мога да науча нещо повече. Може би ще открия и Ройъл.
— Ейда, недей… — запротестирах аз. После чух някой да произнася името ми и усетих нечии ръце да обгръщат кръста ми. Беше най-малката ми сестра. — За бога, Бет, какво е това около устата ти?
— Пай с ягоди, Мат! Толкова е вкусен! — И после тя се отдалечи от мен с пищене и кикотене заедно с още две малки момичета. Радвах се да я видя вече възстановена и напълно здрава.
Някой ми махаше. Беше Аби. Стоеше заедно с по-малките сестри на Мини, всяка от които държеше по едно от бебетата на Мини.
— Питай Мати — чух я да казва, когато се присъединих към тях. — Тя сигурно знае.
— Какво да знам? — попитах аз леко разсеяно, защото се озъртах за Ройъл. И за Марта.
— Може би знаеш защо госпожица Уилкокс изчезна така внезапно — произнесе с тих и драматичен тон Клара Симс. Тя беше от момичетата, които си падат по интригите.
— Искаше й се да посети Париж — казах. Не ми се говореше за госпожица Уилкокс. Липсваше ми прекалено много.
Клара присви очи.
— Не е каквото чух аз. Разбрах, че пишела мръсни стихове под чуждо име и когато училищното настоятелство научило, че всъщност са нейни, я пратили да си стегне багажа.
— Написала е прекрасни стихове, Клара — наежих се аз. — Някога чела ли си дори един?
— Не бих го сторила. Никога. Майка ми казва, че книгите й са неблагоприлични. Твърди, че са опасни.
Госпожица Уилкокс също бе казала веднъж, че книгите могат да бъдат нещо опасно. Но в подходящите ръце. Една книга би била опасна в ръцете на Клара Симс само ако удари с нея някого по главата.
— Мати, пилетата! — изкрещя Хенри.
— Ще се върна — заявих и се втурнах навътре. Отнесох пилетата и после направих още един курс за царевица, бисквити и бобена салата, като междувременно успях да избегна маса номер шест на предните стълби. Той отново прилагаше един от номерата си, като се навеждаше да изчисти несъществуваща прашинка от обувката си. Когато някое момиче повдигнеше полите си, за да не се спъне по стълбите, той се намираше в идеална позиция да се полюбува на глезените й.