— Хайде, да отидем да си вземем десерт. Готвачката няма как да узнае. Скоро ще започнат фойерверките, а умирам за една хапка от масления сладкиш — подкани ме Ейда в опит да ме разведри.
— Не съм много гладна… — започнах да се извинявам, но Мини ме прекъсна.
— О, Мати, не се тормози толкова. Ти ще се смееш последна, когато се озовеш омъжена с десет деца в собствената си къща и ферма, а тя още ще е вкисната стара мома, която събира песнопойките с химни след службите на баща си.
Насилих се да се усмихна.
— Хей, Мат, готвачката ще ти позволи ли да гледаш фойерверките? — Беше Ройъл.
Всички го погледнахме — аз, Мини, Ейда и Фран. Никоя от нас не продума.
— Джим ще се чуди къде съм изчезнала. Трябва да вървя — разбърза се изведнъж Мини.
— Готвачката има нужда от нас, Ейда — заяви Фран и я последва.
— Май съм загазил нещо — отбеляза Ройъл, докато наблюдаваше как всички се отдалечават.
Гледах към земята, но не виждах нищо. Вместо това пред погледа ми се яви нещо, видяно от мен в деня, когато се втурнах към дома си, за да лекувам семейството си. Нещо, за което бях забравила до този миг. Зърнах Томи Хъбард. Бореше се с Болдуин. Плачеше и удряше телето. Някой беше ударил и него самия. Под окото си имаше ужасяващ червен отток. Ройъл мразеше Томи. И Еми. И цялото семейство Хъбард.
— Ройъл?
— Какво?
— Марта Милър ми каза някои неща.
Той изсумтя.
— Вярваш ли на думите й?
Погледнах към него.
— Ройъл, ти ли си този, който се опитва да купи земята на Еми Хъбард?
Той хвърли поглед встрани, изплю се и после отново насочи към мен красивите си очи с цвят на кехлибар.
— Да, Мат — отвърна. — Аз съм.
И-де-а-лис-ти-чен
— Боже, Мати, здравата си я загазила! — заяви Фран. — Защо си оставила метлата насред кухнята?
— Не съм! Пометох пода и я сложих на мястото й. — Сгъвах салфетки в трапезарията и подготвях масите за закуската на следващата сутрин.
— Готвачката току-що се спъна в нея и изпусна цяла тенджера с бульон. Нареди веднага да отидеш.
— Но аз не съм…
— Хайде, ела, преди тя да е дошла за теб!
Фран изчезна обратно в кухнята. Аз просто стоях на мястото си, а буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма, докато си мислех как мърморенето от страна на готвачката би било перфектно ужасен завършек на един перфектно ужасен ден. „Идеалистичен“ беше думата ми за деня. Стандарт за съвършенство или нещо, съществуващо единствено във въображението, бяха значенията й. Явно речникът си правеше шеги с мен. В този ден нямаше нищо перфектно или съвършено. Беше пети юли, моят рожден ден. Навърших седемнайсет, а никой не си спомни. Фран и Ейда знаеха датата отлично. Също и Уийвър. А никой от тях дори не го спомена. Беше ми тъжно заради това през целия ден. Бях тъжна и заради други неща. Заради гадостите, наговорени ми от Марта Милър на партито предишната вечер. И заради разправията ми с Ройъл, след като го попитах дали той е този, който се кани да купи земята на Еми.
— Не искам да говоря за това — отвърна.
— Аз пък искам — настоях. — Защо го правиш? Не е редно.
Той ме хвана за ръката и ме поведе настрана от масите, хората и шума от оркестъра, който изпълняваше „Аз съм Янки Дудъл Денди“. Навлязохме леко навътре в гората.
— Защо искаш да купиш земята на Еми, Ройъл? — попитах веднага щом останахме насаме.
— Защото е хубава земя. Ще я накарам да дава добра реколта и ще я използвам за пасище.
Не казах нищо в продължение на минута в опит да събера кураж и после зададох въпроса си.
— Това ли е единствената причина? — Боях се от отговора.
— Не, Мати, има и друга…
Сведох поглед към земята. Марта беше права. Ройъл искаше земята на татко, а не мен.
— Искам Еми Хъбард да се махне.
В съзнанието ми изникна образът на косматия задник на Франк Лумис, а също и този на наведената над печката Еми.
— Ройъл, ти… Ти знаеш?
— За бога, Мати. Всеки в целия окръг знае.
— Аз не знаех.
— Това не е кой знае каква изненада. Прекалено си погълната от делата на Блубъри Фин, Оливър Дикенс и другите измислени хора, та да видиш какво се случва около теб.
— Това не е истина!
Той завъртя очи.
— Ройъл, за нас ли купуваш тази земя? За да живеем там ли?
— Да.