Архиепископът погледна часовника си и повика келнера. Сложи ръката си на рамото на Кварт, за да му попречи да плати сметката и остави няколко банкноти на масата. Точно осемнадесет хиляди лири, забеляза свещеникът. Мастифът никога не оставяше бакшиш. Беше изживял тежко детство.
— Наш дълг е да се борим, отче Кварт — каза той, докато се изправяше. — Защото прави сме ние, а не Ивашкевич. Той и приятелите му биха искали отново да могат да затварят и измъчват хората, но Църквата може да бъде силна и да запази авторитета си и без това. Спомням си когато Лучани беше избран за папа — той оцеля тридесет и три дни. Беше преди двадесет години, преди твоето време, но аз вече се занимавах с този вид работа. — Архиепископът се намръщи. — Когато произнесе онази реч, точно след избирането си, за това че Всемогъщият е „повече майка, отколкото баща“, Ивашкевич и неговите харддайнери скърцаха със зъби. Аз си помислих „Тази няма да я бъде.“ Лучани беше твърде мек. Предполагам, че С’петият Дух се е отървал от него, преди да причини твърде много неприятности. Пресата го наричаше усмихнатият папа, но всички във Ватикана знаеха, че усмивката му е странна. — Той оголи зъби и се усмихна дяволито. — Нервна усмивка.
Слънцето беше се показало и сушеше паважа на Пиаца ди Сианя. Продавачките на цветя прибираха покривалата от сергиите си, а туристите сядаха по още влажните стъпала, които водеха към църквата „Тринита деи Монти“. Кварт изкачи стълбите с архиепископа. Беше заслепен от светлината — ярка римска светлина, подобна на добро предзнаменование. На половината път нагоре една туристка, млада жена с раница на гърба, джинси и раирана тениска седеше на едно стъпало. Когато двамата свещеници се изравниха с нея, тя снима Кварт. Светкавица и усмивка. Спада се обърна леко раздразнен, но и развеселен.
— Знаеш ли, отче Кварт, ти си твърде красив за свещеник. Би било лудост да те пратят в манастир.
— Съжалявам, монсиньор.
— Не съжалявай, вината не е твоя. Но как се справяш? Искам да кажа, как издържаш на изкушенията. Нали знаеш, жената е дяволско създание и т.н.
Кварт се разсмя.
— Молитви и студени душове, ваша светлост.
— Винаги спазваш правилата, нали? Не ти ли е скучно да бъдеш толкова добродетелен?
— Това е подвеждащ въпрос, монсиньор.
Спада го погледна с ъгъла на окото си и кимна одобрително.
— Добре. Печелиш. Добродетелта ти издържа проверката. Но още не съм изгубил надежда. Някой ден ще те пипна.
— Разбира се, монсиньор. За безбройните ми грехове.
— Млъквай. Това е заповед.
— Много добре, ваша светлост.
Когато стигнаха паметника на Пий VI, архиепископът погледна надолу към момичето в раираната фанелка.
— Заради вечното ти спасение — каза той — спомни си старата поговорка: ако свещеникът държи ръцете си далеч от пари, а краката си — от женско легло, докато стане на 50, има всички шансове да си спаси душата.
— За това се боря, монсиньор. Остават ми още само дванадесет.
Подминаха внушителната фасада на хотел „Хаслер Вила Медичи“ и завиха по Виа Систина. Единственият знак на вратата на шивача, беше дискретна табела. Само елитни членове на Курията минаваха през тази врата. С изключение на папите. Единствено те имаха привилегията „Каваледжери и Синове“ — възнаградени с дребна благородническа титла от папа Лъв XIII — да ги посещават в резиденцията, за да им вземат мерки.
Архиепископът се обърна и внимателно разгледа прекрасно скроения костюм на свещеника, сребърните копчета за ръкавели и черната копринена риза.