— Слушай, Кварт — каза той и името без сана прозвуча някак дразнещо. — Гордостта е грях, срещу който не сме защитени, но има нещо повече. Над нашите лични слабости и ти, и аз и дори Ивашкевич и злото му братство, както и Светият отец с подлудяващия му фундаментализъм — всички ние носим отговорност за вярата на милиони хора. Вяра в Църквата, която е неотменима и вечна. И тази вяра, която е искрена, каквото и да си мислим ние, циничните членове на курията, е нашето единствено възнаграждение и опрощение. Без нея, ти, аз, Ивашкевич — всички ще бъдем лицемерни негодници. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?
Кварт спокойно отвърна на погледа на Мастифа.
— Напълно, монсиньор — каза той.
Почти инстинктивно беше заел вдървената поза на швейцарския патрул пред официално лице — с ръце, опънати по шевовете, с палци, изравнени с ръбовете на панталоните.
Спада го погледа още малко, после по лицето му сякаш пробягна полъх от усмивка.
— Надявам се — каза той и усмивката му се разшири, — защото, когато застана пред райските порти и мърморещият рибар излезе да ме посрещне, ще кажа: Петре, бъди милостив в към един стар войник на Христа, който работеше така усърдно, за да източи водата от кораба ти. В крайна сметка, дори Мойсей е трябвало да прибегне към меча на Исус Навин. А и самият ти посегна на онзи войник в Гетсиманската градина, за да защитиш нашия Учител.
Беше ред на Кварт да се засмее.
— В такъв случай бих искал да стигна там пръв, монсиньор. Едва ли ще приемат едно и също извинение два пъти.
II
Трима злодеи
Когато пристигна в някой град, винаги питам кои са дванадесетте
най-красиви жени, дванадесетте най-богати
мъже и човекът, който може да накара да ме обесят.
Селестино Перехил, личен секретар на банкера Панчо Гавира, ожесточено прелистваше списание „О&S“. Беше се запътил към бар „Каса Куеста“ в сърцето на севилския квартал Триана. За лошото му настроение допринасяха няколко неща: неизлечимата му язва, деликатната задача, която го отвеждаше в момента през Гуадалкивир и корицата на списанието, което държеше. Перехил беше тантурест, нервен човечец, който криеше преждевременното си оплешивяване, като наресваше косата си върху него от една точка наравно с лявото си ухо. Обичаше белите чорапи, крещящите копринени вратовръзки, двуредните сака със златни копчета и проститутките от хотелските барове. Но най-много обичаше магическата поредица числа върху игралните маси във всяко казино, което все още го допускаше да играе. Това, заедно със срещата, на която неохотно отиваше, беше причина язвата да го тормози повече от обикновено. А корицата на списанието не правеше нищо, за да подобри настроението му. Дори безчувствен човек като Селестино Перехил не можеше да не се притесни от снимката на жената на шефа си с друг мъж. Особено когато лично той е насочил фотографите.
— Малка мръсница — каза той на глас и двойка минувачи се извърна да го погледне.
После Селестино си спомни къде беше тръгнал. Извади от джобчето на сакото си бледоморава копринена кърпичка и изтри чело. Пред очите му на фона на зелено сукно кошмарно се въртяха числата 7 и 16. „Ако се измъкна от тази каша, каза си той, кълна се в Светата Дева, ще се откажа.“
Хвърли списанието в една кофа за боклук, зави под една реклама на бира „Крускампо“ и спря пред вратата на бара. Мразеше този тип заведения с мраморните им маси, облицовани с плочки стени и рафтове, пълни с прашни бутилки бренди „Тери Сентенарио“. Те символизираха онази Испания на кастанетите и китарите — старомодна, бедна и вулгарна — от която беше толкова трудно да се измъкнеш. Някога той беше незначителен частен детектив, който се занимавате с долнопробни изневери и нарушения на социалното осигуряване, докато късметът не го срещна с Панчо Гавира и неговата голяма банка. Сега висеше по модерните барове и пиеше уиски с лед под звуците на музика; посещаваше скъпо обзаведени офиси с бръмчащи факсове и климатици, със секретарки, говорещи три езика; където непременно се подмяташе „Файненшъл Таймс“ и мъже със скъпи одеколони небрежно споменаваха Цюрих и Ню Йорк или Токийската стокова борса. Точно като в рекламите.
Видът на Дон Ибраим, Ел Потро дел Мантелете и Ла Ниня Пунялес (Ел Потро дел Мантелете /исп./ — Жребецът с късата наметка Ла Ниня Пунялес /исп./ — Момичето с камите — (Б. р.)) бързо го върна на земята. Те вече го чакаха, неумолими като съдбата. Видя ги веднага щом влезе — вдясно от бара от тъмно дърво, украсен с варакосани цветя. Над тях висеше надпис, останал сигурно от началото на столетието: „Параходна линия Севиля-Санлукар ежедневно прави курсове между Севиля и устието на Гуадалкивир“. Те седяха на една мраморна маса и Перехил забеляза, че хересът „Ла Ина“ вече се лее, макар че беше едва единадесет сутринта.