Вратата на църквата, направена от дъб и украсена с дебели гвоздеи, беше отворена. Когато Кварт влезе вътре, посрещна го полъх от студен въздух, сякаш току-що беше повдигнал надгробен камък. Той свали тъмните си очила и потопи пръсти в светената вода. Усети хладината й, докато очертаваше кръстния знак на челото си. Позлатеният олтар блестеше меко в отсрещния край на нефа. Половин дузина дървени пейки бяха наредени с лице към него. Останалите бяха струпани в ъгъла, за да освободят място за скелето. Миришеше на восък, застоял въздух и вековна плесен. Цялата църква тънеше в полумрак, с изключение на горния ляв ъгъл, осветен с прожектор. Кварт погледна към светлината и видя една жена на скелето да фотографира прозорците от оловно стъкло.
— Добро утро — каза тя.
Косата й сивееше, но не преждевременно, както при Кварт. Трябва да е над четиридесет, помисли си той, когато тя го погледна от скелето. Като се държеше за металните стълбове, тя чевръсто слезе. Косата й беше прибрана в малка плитка, носеше тениска с яка, джинси, изцапани с гипс, и маратонки. В гръб можеше да мине за младо момиче.
— Казвам се Кварт — каза той.
Жената отри дясната си ръка в джинсите и се ръкува кратко, но здраво с него. Ръката й беше загрубяла.
— Грис Марсала. Работя тук.
Имаше американски акцент. Очите й, оградени с бръчици, бяха искрящи и дружелюбни, а усмивката й — открита и непринудена. Тя любопитно го огледа.
— Красив свещеник сте — произнесе накрая прямо. Погледът й се спря на якичката му. — Очаквахме някой доста по-различен.
— Ние?
— Да. Всички ние чакаме пратеника от Рим. Безличен дребен човек в расо, с куфарче, пълно с требници и разпятия.
— Кои сте всички вие?
— Не знам. Всички ние. — Тя започна да брои на изцапаните си с гипс пръсти. — Отец Приамо Феро, енорийският свещеник. Помощникът му, отец Оскар. Архиепископът, кметът и още неколцина.
Кварт сви устни. Не беше осъзнал, че мисията му ще бъде обществено достояние. Смяташе, че ИВД е информирал само нунция на Мадрид и архиепископа на Севиля. Нунцият не би казал на никого, но можеше да си представи без усилие как архиепископът, монсиньор Корво, разпространява слухове. По дяволите негова светлост!
— Не очаквах такъв прием — каза той студено.
Жената сви рамене, без да обръща внимание на тона му.
— Не става дума за вас, а за църквата. — Тя посочи към скелето, към боята на почернелия таван, която се провиждаше изпод дебелия слой плесен. — Напоследък тази църква пробуди много силни страсти. А в Севиля никой не може да пази тайна. — Тя леко се приведе към него и снижи глас, имитирайки поверителен тон. — Казват, че дори папата се интересува от това.
Мили Боже! За миг Кварт остана мълчалив, вперил поглед в обувките си, после погледна жената в очите. „Моментът е удобен, както всеки друг, за да започна да разплитам някои от нишките“, помисли си той. Затова я доближи, докато почти докосна рамото й и се огледа с превзета подозрителност.
— Кой казва това? — прошепна той.
Смехът й беше непринуден като цялото й поведение.
— Според мен, архиепископът на Севиля — каза тя. — И между другото, изглежда не ви обича много.
Непременно трябва да се отплатя за добрината на негова светлост при първа възможност, помисли си Кварт. Жената го гледаше закачливо. Той се колебаеше да бъде открит като нея, затова само вдигна вежди с отработената невинност на йезуит. Всъщност наистина беше усвоил този жест от един йезуит в семинарията.
— Много добре сте информирана. Но не бива да вярвате на всичко, което чувате.
Грис Марсала се разсмя.
— Не вярвам — каза тя, — но клюките ме забавляват. Както вече ви казах, работя тук. Аз съм архитектът, който отговаря за реставрирането на църквата. — Тя отново се огледа и въздъхна. — Не говори много добре за уменията ми, нали? Но това е една дълга и тъжна история за неодобрени калкулации и непристигнали суми.