Стояха пред високия олтар. Светлината от прозорците падаше диагонално и под лъчите й позлатената надолтарна резба леко блестеше. Останалата част беше засенчена от релефите. През скелето Кварт можеше да различи централната част с Девата, заслонена под широк балдахин над нишата. Леко се поклони пред нея. В страничните части, отделени от портика с резбовани колони, имаше ниши с фигури на херувими и светци.
— Великолепен е — каза той с чувство.
— Дори повече от великолепен.
Грис Марсала мина зад олтара и запали лампа, за да го освети. Златистите листа и дървета оживяха, когато поток от светлина се изля върху изящно резбованите колони, медальони и гирлянди. Кварт се възхити на начина, по който различните елементи хармонично се съчетаваха.
— Великолепен — повтори той впечатлен и се прекръсти. После видя, че Грис Марсала го наблюдава внимателно, сякаш беше направил нещо неуместно.
— Не сте ли виждала преди свещеник да се кръсти? — Той се усмихна студено, за да скрие смущението си.
— Предполагам. Но има различни видове свещеници.
— Има само един вид свещеници — каза той бързо. — Католичка ли сте?
— Отчасти. Прадядо ми е бил италианец. — Грис го погледна закачливо. — Имам доста ясно разбиране за греха, ако това имате предвид. Но на моята възраст… — Тя докосна посивялата си коса.
Кварт реши, че е време да смени темата.
— Говорехме за олтарната украса и аз казах, че е великолепна… — Той я погледна в очите, сериозен, учтив, дистанциран. — Да започнем ли отначало?
Грис Марсала наклони глава като предишния път. Интелигентна жена, помисли си той, но ме кара да се чувствам неудобно. Инстинктите му бяха добре развити от работата в ИВД и усещаше някаква фалшива нотка. Нещо не беше както трябва. Той се взря в нея с надеждата да открие някакво обяснение, но нямаше начин да се сближат повече, без да стане по-откровен, а той се колебаеше.
— Моля ви — добави свещеникът.
Тя сякаш щеше да се усмихне, но не го направи.
— Добре — каза накрая и двамата се обърнаха към олтара. — Скулпторът Педро Дуке Корнехо го завършил през 1711 година. Платили му две хиляди сребърни ескудо. Както казахте, великолепен е. Въплъщава цялата енергия и въображение, присъщи на севилския барок.
Красивата, многоцветна статуя от дърво на Девата беше висока около метър. Тя носеше синя мантия и държеше ръцете си разперени, с дланите нагоре. Пиедесталът й беше оформен като полумесец, а десният й крак настъпваше змия.
— Много е хубава — каза Кварт.
— Направена е от Хуан Мартинес Монтаньес почти столетие преди олтара… Била е собственост на херцозите на Ел Нуево Естремо. Един от тях помогнал за построяването на църквата, а синът му дарил скулптурата. Сълзите дали името на храма.
Кварт се вгледа по-отблизо. Отдолу се виждаха сълзи, които проблясваха върху лицето, короната и мантията.
— Доста са едрички.
— На оригинала били по-малки и направени от стъкло. Но сега това са перли. Двадесет съвършени перли, донесени от Америка в края на миналото столетие. Останалата част от историята се намира в криптата.
— Тук има и крипта?
— Да. Входът е скрит вдясно от олтара. Това е нещо като частен параклис. Няколко поколения херцози на Ел Нуево Естремо са погребани вътре. През 1687 година един от тях, Гаспар Брунер де Лебрия, дарил земя от имението си за църквата, при условие, че веднъж на седмица ще се отслужва литургия за спасението на душата му. — Тя посочи към нишата вдясно от Богородица, в която се виждаше фигура на коленичил за молитва рицар. — Ето го, изваян от Дуке Корнехо, както и фигурата на съпругата му отляво… Наел своя любим архитект Педро Ромеро и този на херцога Медина-Сидония да проектират сградата. Така започнала връзката на семейството с тази църква. Синът на Гаспар Брунер, Гусман, накарал да добавят фигурите на родителите му, за да бъде завършен олтарът, а фигурата на Богородица била донесена тук през 1711 година. Семейството поддържа връзки с църквата и днес, макар и не толкова близки. Всичко това е свързано с конфликта.
— Какъв конфликт?
Грис Марсала се взря в олтара, сякаш не беше чула въпроса. После потърка тила си и въздъхна.
— Наречете го както искате. — Опитваше се да звучи безгрижно. — Може да се каже, че сме в задънена улица. Заради Макарена Брунер, майка й — старата херцогиня и всички останали.
— Още не съм видял майката и дъщерята Брунер.
Когато Грис Марсала се обърна към Кварт, в очите й имаше отмъстителен блясък.