— Обмислях да им върна парите — призна си Гералт. — Но това можеше да предизвика подозрения. Затова им дадох думата си на вещер, че съм премахнал от теб върколашката магия, излекувал съм те от ликантропия и ти сега си най-нормалният човек на света. Такъв подвиг трябва да струва нещо. Когато хората платят за нещо, вярват, че платеното става истинско и законно. Колкото по-скъпо, толкова по-добре.
— Направо се разтрепервам, когато си спомня за този ден. — Дусарт пребледня въпреки тена си. — Едва не умрях от страх, когато ви видях със сребърния клин. Помислих, че е дошъл сетният ми час. Малко ли слухове се носеха? За вещерите убийци, обичащи кръвта и страданията? А вие, оказа се, сте хубав човек. И добър.
— Не преувеличавай. Но ти послуша съвета ми и напусна Гуамез.
— Бях принуден — рече мрачно Дусарт. — В Гуамез като че ли повярваха, че магията от мен е свалена, но вие бяхте прав — на бившия върколак също не му е леко сред хората. Стана както казвахте: за хората това кой си бил означава повече от това кой си. Трябваше да се махна оттам, да отида в други краища, където никой не ме познава. Скитах се, скитах се… Докато не попаднах тук. И тук се запознах с Едвина…
— Рядко се случва двама териантропи да направят двойка — поклати глава Гералт. — Още по-рядко такива двойки имат потомство. Ти си щастливец, Дусарт.
— Да знаете — озъби се върколакът, — че дечицата са като от картинка, ще израснат прекрасни дами. А с Едвина си паснахме идеално. Ще съм с нея до края на дните си.
— Тя веднага разпозна в мен вещера. И веднага беше готова да се отбранява. Няма да повярваш, но възнамеряваше да ме нагости с врящ борш. Сигурно се е наслушала на върколашки приказки за кръвожадни вещери, наслаждаващи се на чуждите страдания.
— Простете ѝ, господин Гералт. А борша ще го опитаме. Едвина прави великолепен борш.
— Може би е по-добре да не се натрапвам — поклати глава вещерът. — Не искам да плаша децата, още по-малко пък — да притеснявам съпругата ти. За нея аз все още съм разбойник с меч, едва ли може да се очаква, че тя веднага ще се изпълни с доверие към мен. Каза, че воня на кръв. В преносен смисъл, както разбирам.
— Не съвсем. Не искам да ви обидя, господин вещер, но ужасно смърдите на кръв.
— Не съм имал контакт с кръв от…
— Около две седмици, бих казал — довърши вместо него върколакът. — Това е спечена кръв, мъртва, докосвали сте се до нещо окървавено. Има и по-ранна кръв, някъде от преди месец. Студена кръв. Кръв на влечуго. От самия вас също е текла кръв. Жива кръв, от рана.
— Изумен съм.
— Ние, върколаците — изпъчи се гордо Дусарт, — имаме по-чувствително обоняние от хората.
— Знам — усмихна се Гералт. — Знам, че нюхът на върколаците е същинско чудо на природата. Затова и дойдох да помоля за услуга точно теб.
— Кафявозъбки — подуши Дусарт. — Кафявозъбки, тоест земеровки. И полевки. Много полевки. Лайна. Много лайна. Главно от белки. И лисици. Нищо повече.
Вещерът въздъхна, после се изплю, без да скрива разочарованието си. Това беше вече четвъртата пещера, в която Дусарт не надушваше нищо освен гризачи и хищници, които ловуваха същите тези гризачи. И изобилие от лайна — и на едните, и на другите.
Преминаха към следващия зеещ в скалите отвор. Камъчетата се изплъзваха изпод краката, сипеха се по склона. Беше стръмно, вървеше се с усилие, Гералт вече беше започнал да се уморява. Дусарт в зависимост от мястото се превръщаше във вълк или си оставаше в човешки облик.
— Мечка — каза той, като изду ноздри в следващата пещера. — С малки. Имало я е, но си е тръгнала, няма я вече там. Затова пък има полевки. Кафявозъбки. Прилепи. Много прилепи. Хермелин. Белка. Росомаха. Много лайна.
Поредната пещера.
— Самка пор. Има течение. И росомаха. Не, две. Двойка росомахи. Подземен извор. Водата е леко сярна. Гремлини, цяло стадо, десетина бройки. Някакви амфибии, като саламандри… Прилепи…
От разположен някъде високо издатък в скалата излетя огромен орел и закръжи над тях, като издаваше крясъци. Върколакът вдигна глава, погледна планинските върхове. И тъмните облаци, надвиснали над тях.
— Идва буря. Що за лято, нито ден без буря… Какво правим, господин Гералт? Следващата дупка?
— Следващата дупка.
За да се доберат до тази следващата, бяха принудени да преминат през падащ от скалите водопад, не особено голям, но достатъчен, за да подгизнат здравата. Обрасналите с мъх скали тук бяха хлъзгави като сапун. Дусарт, за да може да ходи някак, се превърна във вълк. Гералт, който няколко пъти се подхлъзна опасно, се примири, изруга и премина трудния участък на четири крака. Добре че Лютичето не е тук, помисли си той, защото щеше да опише това в балада. Отпред ликантроп във вълчи облик, след него вещер на четири крака. Хората много щяха да се забавляват.