— Голяма дупка, господин вещер — подуши Дусарт. — Голяма и дълбока. Там има планински тролове, пет или шест възрастни тролове. И прилепи. Куп прилепови лайна.
— Да вървим нататък. Към следващата.
— Тролове… каквото и в предишната. Пещерите са свързани.
Мечка. Мече. Било е там, но си е тръгнало. Скоро.
Мармоти. Прилепи. Листоноси.
Върколакът отскочи от следващата пещера като попарен.
— Горгона — прошепна той. — В дълбините на ямата има огромна горгона. Спи. Там няма нищо друго.
— Нищо чудно — промърмори вещерът. — Да се отдалечим. Тихо. Че току-виж се събудила…
Отдалечиха се, като се оглеждаха неспокойно. Към следващата пещера, за щастие, разположена далеч от бърлогата на горгоната, се приближиха бавно, давайки си сметка, че предпазливостта няма да им навреди. Не им навреди, но се оказа излишна. Следващите няколко пещери не криеха в дълбините си нищо освен прилепи, мармоти, мишки, полевки и кафявозъбки. И цели залежи от лайна.
Гералт беше уморен и разочарован. Дусарт също, и му личеше. Но трябва да се признае, че се държеше достойно, без да показва умората си нито с думи, нито с жестове. Вещерът обаче не си правеше никакви илюзии. Върколакът се съмняваше в успеха на операцията. Ако можеше да се вярва на това, което Гералт беше чувал и което бабата билкарка бе потвърдила, стръмният източен склон на планината Кремор беше надупчен като сирене. И наистина намериха безчет пещери. Но Дусарт явно не вярваше, че ще успее да надуши и да намери онази, която беше подземен вход към вътрешността на скалния комплекс на Цитаделата.
На всичкото отгоре засвятка, загърмя и заваля. На Гералт му идеше да се изплюе, да изругае грозно и да прекрати мероприятието. Превъзмогна го.
— Да вървим, Дусарт. Следващата дупка.
— Както пожелаете, господин Гералт.
И изведнъж при следващия зеещ в скалите отвор настъпи — съвсем като в слаб роман — прелом в сюжета.
— Прилепи — обяви върколакът, душейки въздуха. — Прилепи и… котка.
— Рис? Дива котка?
— Котка — повтори Дусарт. — Обикновена домашна котка.
Ото Дусарт с интерес се вглеждаше в шишенцата с еликсири, наблюдаваше как вещерът пие от тях. Гледаше промените, настъпващи във външния вид на Гералт, и очите му се разширяваха от учудване и страх.
— Не ме молете да вляза с вас в тази дупка — каза той. — Не се сърдете, но няма да вляза. От страх какво има там ми се изправя козината…
— И през ум не ми минава да те моля за това. Връщай се вкъщи, Дусарт, при жената и децата. Ти ми направи услуга, изпълни молбата ми, не мога да искам повече.
— Ще почакам — възрази върколакът. — Ще почакам да излезете.
— Не знам кога ще изляза оттам. — Гералт намести меча си. — И ще изляза ли изобщо.
— Не говорете така. Ще почакам… Ще почакам до мръкване.
Дъното на пещерата беше покрито с дебел слой прилепов тор. Самите прилепи — тумбести дългоушковци — висяха на гроздове от свода на пещерата, като се въртяха и надаваха сънни писукания. Отначало сводът беше високо над главата на Гералт и той можеше да ходи бързо и удобно по равното дъно. Но удобството скоро свърши — подът, изглежда, започна да се снижава, все повече и повече, докато накрая не остана друга възможност, освен да лази на четири крака. А накрая и да пълзи.
Имаше един момент, в който вещерът почти спря, решен да се върне назад — беше толкова тясно, че имаше сериозна опасност да заседне. Но чу шума на вода, а върху лицето си усети порива на студен въздух. Като си даваше сметка, че рискува, се промъкна през процепа и въздъхна с облекчение, когато дупката започна да се разширява. Коридорът изведнъж тръгна рязко надолу, вещерът се спусна по него право в руслото на подземен поток, който се изливаше изпод една скала и изчезваше под противоположната. Някъде отгоре се процеждаше слаба светлина и именно оттам — от много високо — идваха студените подухвания.
Ямата, в която изчезваше потокът, изглеждаше напълно залята с вода, а вещерът, макар и да подозираше, че вътре има завой нагоре, не гореше от желание да се гмурка. Избра пътя срещу течението на ручея и се добра нагоре по склона до голяма зала, като подгизна до кости и се омаза с варовикова глина.
Залата беше огромна, цялата във величествени наслагвания, драперии, сталагмити, сталактити и сталактони. Потокът бягаше по дъното, издълбано в дълбок меандър. Тук също се процеждаше светлина отгоре и се усещаше слабо течение. И още нещо. Обонянието на вещера не можеше да си съперничи с това на върколака, но сега и Гералт надушваше едва доловима смрад на котешка урина.