В течността в третия буркан плаваше човешка глава. Чертите на лицето, изкривени заради прорезите, отоците и обезцветената кожа, трудно можеха да бъдат разпознати, освен това се виждаха лошо през мътната течност и дебелото стъкло. Но главата беше абсолютно гола. Само магьосниците бръснат косата си до кожа.
Явно Харлан Цара така и не се беше добрал до Повис.
В останалите буркани също плаваше нещо, някакви сини и бледи гадости. Но в тях нямаше повече глави.
Насред помещението имаше маса. Стоманена маса с дренаж за течности.
На масата лежеше гол труп. Трупче. Тялото на дете. Светлокосо момиче.
Тялото беше отворено с разрези с Y-образна форма. Извадените вътрешни органи бяха разположени от двете страни на тялото, грижливо подредени. Всичко изглеждаше като рисунка в атлас по анатомия. Липсваха само означенията „Фиг. 1“, „Фиг. 2“ и така нататък.
С крайчеца на окото си забеляза движение. Край стената се плъзна голям черен котарак, погледна го, изсъска и избяга през открехната врата. Гералт го последва.
— Господине…
Той се спря. И се обърна.
В ъгъла на стаята имаше клетка. Ниска, като за кокошки. Видя тънки пръсти, стиснали железните пръти. А после и очи.
— Господине… Спасете ме…
Момче, на не повече от десет. Свито и треперещо.
— Спасете ме…
— Мълчи. Вече нищо не те застрашава, само потърпи малко. Ще се върна за теб.
— Господине! Не си тръгвайте!
— Тихо, казах.
Първо беше миришещата на прах библиотека. После като че ли гостна. А след това спалня. Голямо легло с черен балдахин върху рамка от черно дърво.
Вещерът чу шумолене. Обърна се.
На вратата стоеше Сорел Дегерлунд. Грижливо сресан, с мантия, обшита със златни звезди. До Дегерлунд стоеше нещо невероятно едро, напълно сиво и въоръжено със зариканска сабя.
— Имам приготвен буркан с формалин — каза магьосникът. — За главата ти, изрод. Убий го, Бета!
Дегерлунд още не беше успял да довърши фразата си, като се опиваше от собствения си глас, когато сивото създание — невероятно бърз сив призрак, ловък и безшумен сив плъх — вече атакуваше със свистящата си и проблясваща сабя. Гералт се изплъзна от два класически изпълнени диагонални удара. След първия усети край ухото си движението на разсечения от острието въздух, а след втория — леко докосване по ръкава. Третия удар парира с меча си, след миг бяха плътно един до друг. Той видя лицето на сивата твар — големи жълти очи с вертикални зеници, тесни процепи вместо нос, заострени уши. Тварта изобщо нямаше уста.
Раздалечиха се. Създанието веднага атакува отново, устремно, с пружинираща, танцуваща крачка, отново с диагонални удари. Отново предсказуемо. Беше нечовешки подвижно, невероятно ловко, адски бързо. Но глупаво.
Нямаше никаква представа колко бърз става вещерът след употребата на еликсири.
Гералт му позволи само още един удар, от който се изплъзна с маневра. После атакува самият той. С изкусно и стократно отработено движение. Заобиколи сивата твар с бързо полузавъртане, направи лъжливо нападение и я резна по ключицата. Кръвта дори не беше успяла да бликне, когато той извъртя меча и съсече създанието под мишницата. И отскочи, готов за още. Но повече не беше необходимо.
Както се оказа, тварта имаше уста. Която се отвори върху сивото лице като рана, дълга от ухо до ухо, но широка само половин цал. Създанието обаче така и не издаде звук. То падна на колене, после на една страна. Погърчи се малко, като размахваше ръце и крака като сънуващо куче. После умря. Тихо.
Дегерлунд допусна грешка. Вместо да избяга, той вдигна двете си ръце и започна да крещи заклинание с бесен, ръмжащ, изпълнен със злоба и омраза глас. Около ръцете му започна да се кълби пламък, взе да се образува огнено кълбо. Все едно магьосникът правеше захарен памук. Дори миризмата беше сходна.
Дегерлунд така и не успя да завърши заклинанието. Той си нямаше никаква представа колко бърз става вещерът след употребата на еликсири.
Гералт скочи и удари с меча по кълбото и ръцете на магьосника. Разнесе се бучене като от лумнал в пещ огън, посипаха се искри. Дегерлунд изврещя и изпусна огненото кълбо от кървящите си ръце. Кълбото угасна, като изпълни стаята с мирис на прегорял карамел.
Гералт хвърли меча настрани. Замахна широко с отворената си длан и удари Дегерлунд по лицето. Магьосникът изкрещя, присви се, обърна му гръб. Вещерът обхвана шията му в сгъвката на ръката си. Дегерлунд закрещя, започна да се мята.
— Ти не можеш! — започна да вие той. — Не можеш да ме убиеш! Не ти е позволено… Та аз… Аз съм човек!