Гералт стисна. Като начало не твърде силно.
— Не бях аз! — виеше магьосникът. — Ортолан беше! Ортолан ми нареди! Принуди ме! А Бирута Икарти знаеше за всичко! Тя! Бирута! Това беше нейна идея, този медальон! Точно тя ми нареди да го направя!
Вещерът засили натиска.
— Помооощ! Хорааа! Помооощ!
Гералт засили натиска още повече.
— Хор… Помо… Неее…
Дегерлунд захриптя, от устата му обилно потече слюнка. Гералт се извъртя. Усили натиска.
Дегерлунд изгуби съзнание, омекна. По-силно. Изпука подезичната му кост. Още по-силно. Пречупи се гръклянът. По-силно. Още по-силно.
Започнаха да пукат и да се движат шийните прешлени.
Гералт подържа Дегерлунд още малко. После рязко завъртя главата му настрани, за по-голяма сигурност. След това го пусна. Магьосникът рухна на пода, мек като копринен плат.
Вещерът избърса олигавения си ръкав със завесата.
Сякаш отникъде се появи голям черен котарак. Потърка се в тялото на Дегерлунд. Близна неподвижната ръка. Започна да мяука, жално заплака. Легна до трупа, притисна се към хълбока му. Погледна към вещера със своите широко отворени, златисти очи.
— Длъжен бях — каза вещерът. — Необходимо беше. Поне ти би трябвало да ме разбереш.
Котаракът присви очи. В знак, че разбира.
Глава осемнайсета
За Бога, нека седнем на земята
и от легендите си спомним как
умирали са винаги кралете
изклани в бой, свалени от престола,
измъчени от призрака на някой,
свален от тях, намушкани в съня си,
отровени от своите съпруги,
избити всички.
Уилям Шекспир, „Ричард ІІ“
(превод Валери Петров)
Времето в деня на кралската сватба беше ясно още от ранина, в небето над Керак нямаше нито едно облаче. Още от сутринта беше много топло, жегата бе смекчавана единствено от полъха на морския бриз.
От ранно утро в Горния град цареше възбуда. Грижливо подмитаха улиците и площадите, украсяваха фасадите на къщите с лентички и гирлянди, вдигаха знамена на пръти. Пътят, който водеше към кралския дворец, още от сутринта бе запълнен с верига от доставчици — пълни товарни коли и талиги се редуваха с връщащите се празни, нагоре по склона тичаха носачи, занаятчии, търговци, вестоносци и пратеници. Малко по-късно пътят се запълни от носилките, с които пристигаха поканените за сватбата гости. Говореше се, че крал Белоун е казал: „Моята сватба не е някаква дребна работа; моята сватба трябва да бъде запомнена от хората, а мълвата за нея да се разнесе по целия свят“. Затова, по заповед на краля, тържествата трябваше да започнат рано и да продължат до късна доба. И през цялото време гостите трябваше да очакват небивали развлечения.
Керак беше мъничко кралство и общо взето, не твърде важно, затова Гералт се съмняваше, че светът ще се впечатли особено от сватбата на Белоун, дори той да реши да я празнува цяла седмица и да измисли всевъзможни развлечения — до хората, които живееха на повече от сто мили, едва ли щяха да стигнат някакви новини за събитията. Но за Белоун, както знаеха всички, центърът на света се намираше в град Керак, а самият свят заемаше територия в малък радиус около Керак.
Двамата с Лютичето се облякоха колкото се може по-елегантно според възможностите си, Гералт дори се сдоби по този случай с нова куртка от телешка кожа, за която като че ли плати твърде скъпо. Що се отнася до Лютичето, той от самото начало обяви, че кралската сватба не го интересува и че няма да участва в нея. Той наистина фигурираше в списъка с гости, но като роднина на кралския следовател, а не като световноизвестен поет и бард. И не му бяха предложили да изнесе представление. Лютичето прие това като знак за неуважение и се обиди. И както обикновено, обидата му не трая дълго, само половин ден.
По цялото продължение на виещия се нагоре по склона път, който водеше към двореца, бяха поставени колони, на които лениво се развяваха жълтите знамена с герба на Керак — син делфин nageant с червени плавници и опашка. Следователят поздрави Лютичето и привика пажа, който трябваше да помогне на поета и да го отведе до мястото му на празненството.
— А вие, господин Гералт, елате с мен.
Двамата тръгнаха по една странична уличка, която очевидно имаше отчасти обслужващо предназначение, защото оттам се носеха звуците на подрънкващи тенджери и прибори, както и грозните обиди, с които главните готвачи засипваха подчинените си. Освен това миришеше приятно и вкусно на храна. Гералт беше запознат с менюто, знаеше с какво щяха да си угаждат гостите по време на пиршеството. Няколко дни по-рано двамата с Лютичето бяха посетили локала „Natura Rerum“. Без да крие гордостта си, Фебус Равенга се хвалеше, че заедно с неколцина други ресторантьори организират празника и съставят списъка с ястия, с чието приготовление ще се заеме елитът на местните готвачи. За закуска, каза той, ще бъдат поднесени стриди, морски таралежи, скариди и крабове соте. За втората закуска — желирано месо и разнообразие от пастети, пушена и маринована сьомга, желирана патица и овче и козе сирене. За обяд щяха да поднесат ad libitum[44] месен или рибен бульон, придружен от месни и рибни топчета, шкембе с кюфтета от черен дроб, намазан с мед и печен на грил морски дявол и морски костур с шафран и карамфил.