След това, продължи да рецитира Равенга, модулирайки гласа си като опитен оратор, ще бъде поднесено месно филе с бял сос с каперси, яйца и горчица, лебедови крачета с мед, петльово месо с бекон, яребица с конфитюр от дюли, печени гълъби, както и пай от овчи дроб и ечемичена каша. Марули и най-различни зеленчуци. После бисквити с карамел и нуга, печени кестени, конфитюри и мармалади. Виното от Тусен, разбира се, ще бъде поднасяно непрекъснато.
Равенга описваше всичко толкова живописно, че устата им се напълни със слюнка. Само че Гералт се съмняваше, че ще му се удаде възможност да опита нещо от това обширно меню. На тази сватба той не беше гост. Намираше се в по-неизгодна позиция и от сновящите насам-натам пажове, които винаги успяваха да си грабнат по нещичко от разнасяните край тях блюда или поне да топнат пръст в някой крем, сос или пастет.
Основното място за провеждане на празненството беше дворцовият парк, някогашна храмова градина, който при кралете на Керак беше пристроен и достроен най-вече с колонади, беседки и павилиони за уединение. Днес сред дърветата и сградите бяха издигнати допълнително много красиви павилиони, а за защита от палещото слънце и горещината върху високи колове бяха опънати платнища. Там вече се беше събрала тълпа от гости. Броят им не трябваше да е голям, горе-долу около двеста души. Според слуховете списъкът им беше съставен лично от краля, покани трябваше да получат само избрани, от елита. Към елита, както се оказа, Белоун причисляваше най-вече роднини и сватове. Освен тях бяха поканени местните големци и каймакът на висшето общество: ключови чиновници, най-богатите местни и чуждестранни търговци и дипломати, тоест представящите се за търговски аташета шпиони от съседните страни. Списъка допълваше доста голяма група подмазвачи, ласкатели и дупедавци.
До един от страничните входове на двореца ги очакваше принц Егмунд, облечен в черен кафтан с богати сребърни и златни нашивки. Съпровождаха го неколцина младежи. Всичките имаха дълги, накъдрени на букли коси и всички бяха облечени по последен писък на модата с ватирани дублети и тесни, прилепнали панталони с прекалено издути торбички на гениталиите. На Гералт това не му хареса. Не само заради насмешливите погледи, които те хвърляха на облеклото му. Твърде силно му напомняха за Сорел Дегерлунд.
При появата на следователя и вещера принцът веднага разгони свитата си. Остана само един човек. Беше с къса коса и носеше нормални панталони.
И въпреки това не се хареса на Гералт. Имаше странни очи. И отблъскващ поглед.
Гералт се поклони на принца. Принцът, естествено, не му се поклони в отговор.
— Дай ми меча — каза той на Гералт веднага след като се поздравиха. — Не можеш да се разхождаш с оръжие тук. Не се притеснявай, макар че няма да го виждаш, той винаги ще ти бъде под ръка. Дал съм заповеди. Ако нещо се случи, веднага ще ти бъде подаден. С това ще се заеме присъстващият тук капитан Роп.
— И каква е вероятността нещо да се случи?
— Ако не съществуваше или беше съвсем малка, щях ли да те наема? Охо! — Егмунд погледна към ножницата и острието. — Меч от Виролед! Не оръжие, а произведение на изкуството. Знам, някога имах подобен. Открадна ми го завареният ми брат Вираксас. Когато татко го прогони, преди да си тръгне, той си присвои много чужди вещи. Сигурно за спомен.
Феран дьо Летенхоф се прокашля. Гералт си спомни думите на Лютичето. Забранено беше името на първородния син да се произнася в двореца. Но Егмунд очевидно не обръщаше внимание на забраните.
— Произведение на изкуството — повтори принцът, докато продължаваше да разглежда меча. — Няма да те питам как си се сдобил с него, но те поздравявам за придобивката. Защото според мен откраднатите ти мечове не са по-добри от този тук.