— Да, моля.
— Всичко започна, когато умря Ортолан.
— Ортолан е мъртъв?
— Умря преди по-малко от седмица. Според официалната версия от смъртоносно натравяне с торовете, върху които работеше. Но се носят слухове, че причината е инсулт, предизвикан от новината за внезапната смърт на един от любимите му ученици, който загинал в резултат на някакъв неуспешен и изключително подозрителен експеримент. Става дума за някой си Дегерлунд. Спомняш ли си го? Срещали ли сте се, докато беше в замъка?
— Не е изключено. С много се срещнах тогава. Не всеки си заслужаваше да бъде запомнен.
— Говори се, че Ортолан обвинил за смъртта на любимеца си целия Рисберг, изпаднал в ярост и получил инсулт. Той беше наистина стар, от години страдаше от хипертония, не беше тайна зависимостта му към фистеха, а фистех и хипертония образуват взривоопасна смес. Но там трябва да е имало още нещо, защото в Рисберг бяха направени значителни кадрови промени. Още преди смъртта на Ортолан бяха възникнали конфликти — освен останалите оставка беше принуден да подаде и Алджернън Гуинкамп, по-известен като Пинети. Него със сигурност го познаваш. Защото ако си заслужава да запомниш някого там, то това е той.
— Така е.
— Смъртта на Ортолан — погледна го изпитателно Корал — предизвика бързата реакция на Капитула, до чиито уши отдавна бяха стигнали някои тревожни новини за редовните ексцесии на покойния и неговия любимец. Онова, което е интересно и все по-често се случва напоследък, е, че лавината е била предизвикана от малко камъче. Всичко започнало от незначителен обикновен човек, някакъв твърде ревностен шериф или констабъл. Той подал сигнал на началника си, съдебния пристав на Горс Велен. Приставът предал обвинението нагоре и така, стъпало след стъпало делото достигнало до кралския съвет, а оттам и до Капитула. Накратко, намерили виновни за липсата на контрол. Наложило се Бирута Икарти да напусне администрацията и да се върне в училището в Аретуза. Тръгнаха си и Аксел Сипаничавия и Сандовал. Зангенис запази поста си, получи от Капитула награда за това, че е доносничил за останалите и е стоварил върху тях цялата вина. Как ти се струва това? Можеш ли да кажеш нещо по въпроса?
— Какво мога да кажа, това са си ваши работи. И ваши интриги.
— Интриги, които се разразиха в Рисберг скоро след посещението ти там.
— Надценяваш ме, Корал. Мен и реалните ми възможности.
— Никога и нищо не надценявам. И рядко подценявам.
— Мозаик и Лютичето ще се върнат всеки момент. — Той я погледна в очите. — А ти ненапразно им каза да се махнат. Кажи най-после за какво става дума.
Корал издържа погледа му.
— Много добре знаеш за какво става дума — каза тя. — Не обиждай интелигентността ми, като публично занижаваш своята. Остана с мен не повече от месец. Не, не мисли, че очаквам досадна мелодрама или жалки сантиментални жестове. От връзката ни, която вече приключи, очаквам единствено приятни спомени.
— Струва ми, че използва думата „връзка“? Тя наистина притежава поразителна смислова натовареност.
— Единствено — пренебрегна забележката му Корал, но не отмести поглед — приятни спомени. Не знам как е при теб, но що се отнася до мен, какво пък, ще си призная честно, не всичко е толкова прекрасно. Струва ми се, че би трябвало да направя нещо по въпроса. Мисля, че няма да е нужно много. Просто така, нещо малко, но приятно, красив финален акорд, нещо, което ще остави мили спомени. Ще се решиш ли на нещо такова? Искаш ли да ме посетиш?
Той не успя да отговори. Манастирските камбани издрънчаха оглушително десет пъти. След това зазвучаха тръби — шумен, меден и леко какофоничен звук на фанфари. Облечени в синьо-червени униформи, гвардейци разделиха тълпата от гости, като оформиха коридор и застанаха отстрани като почетна стража. В галерията от колони пред входа на двореца се появи дворцовият церемониалмайстор със златна верига на шията и голям като стълб жезъл в ръка. След него крачеха херолдите, зад тях сенешалът. А след сенешала, с шапка от самурова кожа на главата и скиптър в ръка, се носеше костеливата и жилеста фигура на Белоун, кралят на Керак. До него вървеше слабичка блондинка с воал, която можеше да е само кралската избраница и съвсем скоро негова съпруга и кралица. Блондинката беше облечена в снежнобяла рокля и окичена с диаманти, даже прекалено, по новобогаташки и безвкусно. Както кралските, така и нейните рамене бяха покрити с хермелиново наметало, придържано отзад от пажове.
След кралската двойка, някъде на петнайсетина крачки зад пажовете, вървеше кралското семейство. Сред тях, разбира се, беше и Егмунд, а крачещият до него светъл като албинос мъж можеше да е единствено брат му Ксандер. След братята вървяха останалите роднини, неколцина мъже и няколко жени, придружавани от множество деца, момичета и момчета, очевидно законното и извънбрачното потомство.