— Трябва да вървя. Извини ме, Корал.
— Каквото и да се случи — изрече тя бавно, като го гледаше в очите. — Каквото и да се случи, не мога да се намеся в него.
— Не се безпокой. Нямам намерение да те викам на помощ.
— Не ме разбра правилно.
— Естествено. Извини ме, Корал.
Точно зад обраслата с бръшлян колонада се натъкна на връщащата се Мозаик. Изключително спокойна и хладна сред топлината, шума и суетнята.
— Къде е Лютичето? Изостави ли те?
— Изостави ме — въздъхна тя. — Но се извини учтиво и ме помоли да предам извиненията му и на вас. Получи покана за изнасяне на частно представление. В дворцовите покои, за кралицата и нейните придворни дами. Не можеше да откаже.
— Кой го покани?
— Някакъв мъж, който приличаше на войник. Със странен поглед.
— Трябва да вървя. Извинявай, Мозаик.
Зад украсения с цветни лентички павилион се беше събрала малка тълпа, предлагаха храна: пастети, сьомга и желирана патица. Гералт си проправи път, като търсеше капитан Роп или Феран дьо Летенхоф. Вместо това се натъкна на Фебус Равенга.
Ресторантьорът изглеждаше като аристократ. Беше облечен в брокатен дублет, на главата му имаше шапка, украсена с пищни щраусови пера. Съпровождаше го дъщерята на Пирал Прат, изящна и елегантна в черния си мъжки костюм.
— О, Гералт — зарадва се Равенга. — Антея, позволи ми да ти представя Гералт от Ривия, прочутият вещер. Гералт, това е госпожа Антея Дерис, търговски посредник. Пийни с нас вино…
— За съжаление, бързам — извини се вещерът. — Госпожо Антея, с вас вече съм запознат, макар и не лично. На твое място, Фебус, не бих купил нищо от нея.
Колонадата над входа към двореца беше украсена от някой учен лингвист с надпис: CRESCITE ET MULTIPLICAMINI[45]. Гералт беше спрян от кръстосани алебарди.
— Влизането е забранено.
— Трябва спешно да се видя с кралския следовател.
— Влизането е забранено. — Иззад войниците се появи началникът на караула. В лявата си ръка държеше късо копие. Мръсният пръст на дясната му ръка се насочи към носа на Гералт. — Забранено е. Разбираш ли ме, господине?
— Ако не си махнеш пръста от лицето ми, ще ти го счупя на няколко места. Ето, така е по-добре. А сега ме отведи при следователя.
— Всеки път, когато се натъкнеш на стража, веднага избухва скандал — обади се иззад гърба на вещера Феран дьо Летенхоф, който очевидно беше вървял след него. — Това е сериозен недостатък на характера. Може да има неприятни последствия.
— Не ми харесва, когато някой ми отказва достъп.
— Точно затова съществуват часовите и стражите. Нямаше да са ни необходими, ако входът навсякъде беше свободен. Пуснете го.
— Имаме заповед от самия крал — намръщи се командирът на караула. — Да не пускаме никого, без да го претърсим.
— Ами тогава го претърсете.
Претърсиха го грижливо, не се ограничиха само с бегло опипване. И не намериха нищо — Гералт не беше взел със себе си дори камата, която обикновено държеше затъкната в кончова на ботуша си.
— Доволен ли си? — Следователят погледна командира на караула отвисоко. — Тогава се отдръпнете и ни пропуснете.
— Моля да ми простите — процеди началникът. — Заповедта на краля беше ясна. Касае се за всички.
— Какво? Не се самозабравяй, момче! Знаеш ли пред кого стоиш?
— „Никого, без да бъде претърсен.“ — Началникът кимна на стражите. — Заповедта беше ясна. Нека ваша милост не ни създава проблеми. На нас… и на себе си.
— Какво става тук днес?
— По този въпрос се обърнете към суверена. На мен ми наредиха да претърсвам.
Следователят изруга тихо и се съгласи да бъде обискиран. И той не носеше нож.
— Бих искал да знам какво означава всичко това — рече той, когато най-после ги пуснаха да влязат. — Сериозно съм притеснен. Наистина съм разтревожен, вещерю.
— Виждал ли си Лютичето? Него като че ли са го извикали в двореца, за да изнесе представление.
— Нищо не знам за това.
— А знаеш ли, че в пристанището пристигна „Ахеронтия“? Това име говори ли ти нещо?
— И то много. И притеснението ми расте. С всяка изминала минута. Да побързаме!
Във вестибюла — някогашната храмова обител — се въртяха въоръжени с алебарди гвардейци, синьо-червените мундири се забелязваха дори в галериите. От коридорите се чуваха тропот на ботуши и гръмки гласове.
— Ей! — Следователят спря един преминаващ край него войник. — Сержант! Какво става тук?
— Простете, ваша милост… Бързам по заповед…
— Спри се, ти казвам! Какво става тук? Настоявам за обяснение! Какво не е наред? Къде е принц Егмунд?