— Господин Феран дьо Летенхоф.
На вратата, под знамената със синия делфин, охраняван от четирима високи младежи с кожени брони, стоеше самият крал Белоун. Без кралските си атрибути той вече не приличаше на крал. Приличаше на селянин, на който току-що се е отелила кравата и е дарила на света прекрасно теленце.
— Господин Феран дьо Летенхоф. — в гласа на краля звучеше радостта от новото потомство. — Кралски следовател. Значи моят следовател. А може да не е мой? Може да е на сина ми? Появяваш се тук, макар да не съм те викал. Всъщност присъствието ти тук е твое служебно задължение, но аз не те повиках. Нека Феран се поразвлече, помислих си, да похапне, да пийне, да си прикотка някое гълъбче и да го изчука в беседката. Не съм викал Феран, не исках да го виждам. Знаеш ли защо не исках? Защото не съм сигурен на кого служи. На кого служиш, Феран?
— Служа — поклони се ниско следователят — на ваше кралско величество. Изцяло съм предан на ваше кралско величество.
— Чухте ли? — Кралят се огледа театрално. — Феран ми е предан? Много добре, Феран, много добре. Очаквах подобен отговор, кралски следователю. Можеш да останеш, ще ми свършиш работа. Сега ще ти дам задачка точно като за кралски следовател… Ей! А кой е този тук? Кой е този? Почакай, почакай! Не е ли това вещерът, който мамеше? За когото ни подсказа магьосницата?
— Оказа се, че е невинен, магьосницата е била заблудена. Получил се е донос срещу него…
— Срещу невинните не доносничат.
— Съдът така реши. Делото беше прекратено поради липса на доказателства.
— Но дело е имало, значи се е разсмърдяло. Съдебните решения и присъди са плод на фантазиите и прищевките на съдебните чиновници, смрадта идва от същото място. Но стига за това, няма да губя време в изнасяне на правни лекции. В деня на сватбата ми мога да си позволя да проявя снизходителност, няма да наредя да го хвърлят в затвора, но нека този вещер веднага да се махне от очите ми. И никога повече да не попада пред тях.
— Ваше кралско величество… Обезпокоен съм… Говори се, че в пристанището е пристигнала „Ахеронтия“. При тази ситуация съображенията за сигурност изискват необходимостта от охрана… Вещерът би могъл…
— Какво би могъл? Да ме защити със собствената си гръд? Да порази злодея с вещерските си магии? Такава ли задача му е поставил Егмунд, моят любящ син? Да защити баща му и да го пази? Ела с мен, Феран. О, по дяволите, ела и ти, вещерю. Ще ви покажа нещо. Ще видите как сам се грижа за безопасността си и как си осигурявам защита. Огледайте се. Ослушайте се. Може пък да научите нещо. И да откриете нещо. За себе си. Хайде, след мен!
Те тръгнаха, подканяни от краля и обкръжени от младежите в кожени брони. Влязоха в голяма зала, под чиито изрисуван с морски вълни и морски твари таван, на подиум стоеше тронът, на който обикновено сядаше Белоун. Срещу него, под фреска, изобразяваща стилизирана карта на света, охранявани от други младежи, седяха кралските синове. Принцовете на Керак. Черният като врана Егмунд и белият като албинос Ксандер.
Белоун седна на трона си. Гледаше отгоре синовете си с поглед на триумфиращ победител, пред когото падат на колене, молейки за пощада, победените в битка врагове. На изображенията, които Гералт беше виждал, по лицата на победителите обикновено се четеше достойнство, благородство и уважение към победения. На лицето на Белоун нямаше смисъл да се търсят тези чувства. На него бе изписана единствено гневна насмешка.
— Моят придворен шут — каза кралят — вчера се разболя. Хвана го диарията. Мислех си, не ми провървя, няма да има смешки, няма да има весели сценки, няма да ми е смешно. Сбъркал съм. Смешно ми е. Толкова ми е смешно, че чак рева от смях. Защото вие, и двамата, синове мои, вие сте смешни. Жалки, но смешни. Дълги години, гарантирам ви, докато с женичката ми лежим в леглото, след лудории и любовни игри, всеки път когато се сетим за вас двамата, ще се смеем, докато не ни потекат сълзи от очите. Защото, в края на краищата, няма нищо по-смешно от глупаците.
Лесно можеше да се види, че Ксандер се страхува. Погледът му шареше из залата и младежът силно се потеше. Егмунд, обратното, не показваше никакъв страх. Той погледна баща си в очите с отровна злост.
— Има една поговорка: надявай се на най-доброто, но бъди подготвен за най-лошото. И аз бях готов за най-лошото. Защото има ли нещо по-лошо от измяната на родните синове? Сред вашите най-доверени съратници внедрих свои агенти. Вашите съучастници ви предадоха веднага, щом ги притиснахме. Вашите помагачи и фаворити просто избягаха от града.