— Нямах представа — побърза да го увери кралският следовател, като отстъпи назад съм стената. — Заклевам се! Нали не подозираш… Не мислиш…
— Ако го мислех, досега да си мъртъв. Вярвам ти. Иначе нямаше да заплашат със смърт Лютичето.
— Трябва да предупредя краля за това. Боя се, че за принц Егмунд това ще означава изменения и допълнения към обвинителния акт. Струва ми се, че Роп е жив. Ще даде показания…
— Съмнявам се, че ще бъде в състояние.
Следователят огледа капитана, който лежеше проснат в локва урина; от устата му обилно течаха слюнки и той непрекъснато трепереше.
— Какво му има?
— Парчета от носната кост в мозъка. И най-вероятно няколко късчета в очните ябълки.
— Много силно си го ударил.
— Точно така исках. — Гералт избърса острието на меча със салфетка, която взе от масата. — Лютиче, как си? Наред ли си? Можеш ли да станеш?
— Наред съм, наред съм — промърмори Лютичето. — Вече съм по-добре. Много по-добре…
— Не ми приличаш на човек, който е по-добре.
— По дяволите, току-що се разминах със смъртта! — Поетът се изправи, като се придържаше за шкафа. — Дявол да го вземе, през живота си не съм се страхувал толкова… Имах чувството, че задникът ми ще се разпори. И през него ще се изсипе всичко, включително зъбите. Но когато те видях, вече знаех, че ще ме спасиш. Тоест не знаех, но силно разчитах на това… По дяволите, колко кръв… Как вони! Боя се, че ей сега пак ще повърна…
— Да вървим при краля — каза Феран дьо Летенхоф. — Дай ми меча си, вещерю… И малко се приведи в ред. Ти, Юлиан, остани…
— За нищо на света. Дори за миг няма да остана тук сам. Предпочитам да бъда с Гералт.
Входът към кралската приемна се охраняваше от гвардейци, но те познаха следователя и го пропуснаха. През вратата към личните покои не можаха да минат толкова лесно. Непреодолимо препятствие се оказаха херолдът, двама сенешали и свитата им от четирима помощници.
— Кралят — заяви херолдът — мери сватбеното си одеяние. Забрани да му се пречи.
— Имаме важна работа, която не търпи отлагане.
— Кралят категорично забрани да му се пречи. А на господин вещера ми се струва, че му наредиха да напусне двореца. Защо тогава е още тук?
— Ще обясня това на краля. Моля да ни пуснете!
Феран бутна херолда настрани, отблъсна сенешала.
Гералт тръгна след него. Но успяха да стигнат само до прага на стаята, озоваха се зад гърбовете на неколцина събрали се тук придворни. По-нататък пътя им преградиха войници в кожени брони, които по заповед на херолда ги притиснаха към стената. Не бяха твърде внимателни, но Гералт последва примера на следователя и не оказа съпротива.
Кралят беше стъпил на ниска табуретка. Шивач с карфици в устата му подгъваше панталоните. До него стоеше церемониалмайсторът, а човекът, облечен в черно, сигурно беше нотариусът.
— Веднага след сватбената церемония — казваше Белоун — обявете, че наследник на трона ще стане синът, който ще роди новата ми женичка. Тази стъпка трябва да ми гарантира нейната благосклонност и послушание, хе-хе. Както и да ми осигури малко време и спокойствие. Ще минат поне двайсет години, преди този сополанко да стигне възрастта, в която започват да плетат интриги. Но — кралят се намръщи и намигна на церемониалмайстора — ако реша, ще отменя всичко и ще избера някой друг за приемник. В края на краищата това е морганатичен[47] брак, децата от такива бракове не наследяват титлата, нали? И кой може да предскаже колко време ще се задържа с нея? Нима на света няма други момичета, по-красиви и по-млади? Така че трябва да се подготвят съответните документи, брачен договор или нещо подобно. Надявай се на най-доброто, бъди готов за най-лошото, хе-хе-хе.
Камериерът подаде на краля поднос, върху който бяха подредени скъпоценности.
— Махни го — намръщи се Белоун. — Няма да се кича с дрънкулки като някое конте или парвеню. Само това ще си сложа. Дар от моята избраница. Малък, но подбран с вкус. Медальон със символа на моята страна, отива ми да нося такъв символ. Символът на страната на шията — благото на страната в сърцето, това са нейни думи.
Мина известно време, преди притиснатият към стената Гералт да успее да си спомни.
Котаракът, който удря с лапа медальона. Златен медальон на верижка. Син емайл, делфин.
D’or, dauphin nageant d’azur, lorré, peautré, oreillé, barbé et crêté de gueules.
Беше твърде късно да реагира. Той не успя дори да извика, да ги предупреди. Видя как златната верижка изведнъж се стегна около врата на краля като гарота. Белоун се зачерви, отвори уста, не можеше нито да си поеме дъх, нито да извика. Вдигна и двете си ръце към шията, опита се да скъса медальона или поне да пъхне пръсти под верижката. Не успя, тя се беше врязала дълбоко в плътта му. Кралят падна от стола, загърчи се, блъсна шивача. Шивачът се спъна, задави се, едва не си глътна топлийките. Политна към нотариуса, паднаха и двамата. Междувременно Белоун посиня, очите му се изцъклиха, свлече се на пода, ритна няколко пъти с крака, изопна се. И замря.