Беше едва ранен следобед. Трудно можеше да се повярва, че толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време.
Глава деветнайсета
Един воин умира трудно. Смъртта му трябва да се пребори с него, за да го вземе.
Воинът не се дава на смъртта така лесно.
Карлос Кастанеда, „Колелото на времето“
(превод Нели Константинова)
— Хей! Вижте! — изведнъж възкликна Лютичето. — Плъх!
Гералт не реагира. Познаваше добре поета, знаеше, че той има навика да се плаши от всичко, да се възхищава на всичко и да търси сензация там, където нямаше нищо, което да заслужава да бъде наречено сензация.
— Плъх! — не се предаваше Лютичето. — О, втори! Трети! Четвърти! О, по дяволите! Гералт, погледни!
Гералт въздъхна и погледна.
Подножието на скалата под терасата гъмжеше от плъхове. Пространството между Палмира и скалата живееше, движеше се, вълнуваше се и цвъртеше. Стотици, а може би хиляди гризачи бягаха от района на пристанището и устието на реката и се устремяваха покрай палисадата нагоре, към планината и гората. Останалите минувачи също забелязаха феномена и отвсякъде се разнесоха викове на страх и изненада.
— Плъховете бягат от Палмира и пристанището, защото се страхуват! — реши Лютичето. — Знам какво се е случило! Вероятно до брега е хвърлил котва кораб с ловци на плъхове!
Никой не си направи труда да отговори. Гералт избърса потта от очите си, жегата беше страшна, горещият въздух затрудняваше дишането. Той погледна към небето, прозрачно, без нито едно облаче.
— Буря се задава — изрече на глас мислите му Лита. — Силна буря. Плъховете го усещат. И аз го усещам. Усещам я във въздуха.
„Аз също“, помисли си вещерът.
— Буря — повтори Корал. — Буря идва откъм морето.
— Каква ти буря? — Лютичето си направи вятър с шапката. — Откъде? Времето е толкова хубаво, небето е ясно и няма никакъв вятър. Жалко, хубаво щеше да е да има някакъв ветрец. Морски бриз…
Още не беше успял да завърши изречението си, когато задуха. Лекият ветрец носеше мириса на морето, приятно облекчаваше, освежаваше. И бързо започна да набира сила. Знамената на мачтите, които допреди малко висяха печално и неподвижно, се размърдаха, развълнуваха се.
Небето на хоризонта потъмня. Вятърът се усили. Лекото шумолене беше заменено от шум, шумът премина в свистене.
Знамената по мачтите започнаха да се мятат, заплющяха яростно. Заскърцаха ветропоказателите във форма на петле по покривите на къщите и кулите, завъртяха се бързо. Затракаха кепенци. Вдигнаха се облаци от прах.
Лютичето успя в последния момент да хване шапката си с две ръце, иначе тя щеше да отлети.
Мозаик придържаше здраво роклята си, резкият порив на вятъра беше вдигнал шифона високо, почти до бедрата ѝ. Преди да успее да се справи с развяващия се на вятъра плат, Гералт с удоволствие огледа краката ѝ. Тя забеляза погледа му, но не сведе очи.
— Буря… — За да говори, Корал трябваше да се извърне настрани, вятърът вече беше толкова силен, че заглушаваше думите ѝ. — Буря! Идва буря!
— Богове! — извика Лютичето, който не вярваше в никакви богове. — Богове! Какво става? Това краят на света ли е?
Небето бързо потъмняваше. А хоризонтът от тъмносин стана черен.
Вятърът се усилваше с ужасно свистене.
Морето започна да се надига край пътя към носа, вълните се разбиваха в кея, пръскаха бяла пяна. Бученето ставаше все по-силно. Притъмня като в нощ.
Сред стоящите на рейд морски съдове се забелязваше суматоха. Някои, в това чисто пощенският клипер „Ехо“ и новиградската шхуна „Пандора Парви“ бързо вдигаха платна, готови да избягат в открито море. Останалите кораби прибираха платната си и оставаха на котва. Гералт си спомняше някои от тях, беше ги наблюдавал от терасата на вилата на Корал. „Алка“, ког от Цидарис. „Фуксия“, не можа да си спомни откъде. И галеоните: „Гордостта на Цинтра“ под флаг със син кръст. Тримачтовият „Вертиго“ от Лан Екзитър. Реданският „Албатрос“ с дължина сто и двайсет фута. Няколко други. Включително фрегата „Ахеронтия“ с черните ѝ платна.
Вятърът вече не свистеше. Виеше. Гералт видя как в района на Палмира се издига първият дъсчен покрив и се разпада във въздуха. Не се наложи да чака дълго и за втори. Трети. И четвърти. А вятърът продължаваше да се усилва. Плющенето на знамената премина в непрестанен пукот, кепенците громоляха, като град валяха керемиди и улуци, срутваха се комини, върху калдъръма се трошаха саксии с цветя. Под напора на вятъра камбаната започна да бие с отсечен, изплашен, зловещ звън.