— Аха.
— Хората са си хора, обичат да сплетничат. Ако видят някоя жена с мъж, веднага си измислят някоя любовна афера. Признавам, че вещерът често ме е посещавал. И наистина са ни виждали заедно в града. Но това беше, повтарям, свързано единствено с делови отношения.
Йенефер остави чашата си, облегна лакти на масата и допря краищата на пръстите си, като образува колибка. После погледна магьосницата в очите.
— Primo — Лита леко се прокашля, но не отмести поглед, — никога не бих причинила нещо такова на приятелка. Secondo, твоят вещер изобщо не се заинтересува от мен.
— Не се заинтересува ли? — Йенефер повдигна вежди. — Нима? Как да си обясня това?
— Може би — усмихна се леко Корал — просто е престанал да се интересува от жени в напреднала възраст? Независимо от външността им? Може би иска нещо наистина младичко? Мозаик! Ела тук. Само я погледни, Йенефер. Цъфтяща младост. И до съвсем наскоро — невинност.
— Тя? — изду устни Йенефер. — Той е с нея? С твоята ученичка?
— Е, Мозаик? Молим те, разкажи ни за любовното си приключение. Много бихме искали да го чуем. Обожаваме романсите. Историите за нещастна любов. Колкото по-нещастна, толкова по-добре.
— Госпожа Лита… — Вместо да се изчерви, момичето пребледня като мъртвец. — Моля те… Нали вече ме наказа за това… Колко пъти ще ме наказваш за едно и също провинение? Не ме карай да…
— Разказвай!
— Остави я на мира, Корал — махна с ръка Йенефер. — Не я мъчи. Пък и не ми е кой знае колко интересно.
— Това вече наистина не го вярвам. — Лита Нейд се усмихна. — Но добре, ще простя на момичето, всъщност вече я наказах, простих ѝ вината и ѝ позволих да продължи обучението си. И на мен вече не ми е забавно да слушам как мърмори признанията си. Накратко: влюбила се във вещера и избягала с него. А той, като му омръзнала, просто я зарязал. Една сутрин се събудила сама. Мястото му в леглото било студено, от него нито следа. Тръгнал си, защото бил длъжен. Разнесъл се като дим. Отнесъл го вятърът.
Мозаик, макар това да изглеждаше невъзможно, пребледня още повече. Ръцете ѝ трепереха.
— Оставил е цветя — рече тихо Йенефер. — Букет цветя, нали?
Мозаик вдигна глава. Но не каза нищо.
— Цветя и писмо — повтори Йенефер.
Мозаик мълчеше. Но цветът бавно се завръщаше на лицето ѝ.
— Писмо — каза Лита Нейд, като гледаше изпитателно момичето. — Нищо не ми каза за писмо. Не си ми споменавала за него.
Мозаик сви устни.
— Ето защо, значи — с привидно спокойствие завърши Лита. — Ето защо се върна, въпреки че можеше да очакваш много по-сурово наказание, отколкото получи накрая. Той те е накарал да се върнеш. Ако не е бил той, е нямало да го направиш.
Мозаик не отговори. Йенефер също мълчеше и навиваше черен кичур коса на пръста си. Внезапно вдигна глава и погледна момичето в очите. И се усмихна.
— Накарал те е да се върнеш при мен — каза Лита Нейд. — Казал ти е да се върнеш, макар да е можел да си представи какво би могло да последва от моя страна. Признавам, че това не съм го очаквала от него.
Фонтанът бълбукаше, миришеше на мокри камъни. Ухаеше на цветя, ухаеше на бръшлян.
— Това ме изненада — повтори Лита. — Не го очаквах от него.
— Защото не си го познавала, Корал — спокойно отвърна Йенефер. — Изобщо не си го познавала.
Глава двайсета
What you are I cannot say;
Only this I know full well -
When I touched your face today
Drifts of blossom flushed and fell.
Siegfried Sassoon[48]
Конярчето беше получило половин крона още вечерта, така че конете чакаха оседлани. Лютичето се прозина и се почеса по тила.
— О, богове, Гералт… Наистина ли трябва да тръгнем толкова рано? Та още е тъмно…
— Не е тъмно. Точно както трябва е. Слънцето ще изгрее след около час.
— Цял час. — Лютичето се настани в седлото на скопеца. — По-добре да бях поспал през този час…
Гералт скочи в седлото, замисли се, даде на конярчето още половин крона.
— Сега е август — каза той. — От изгрев до залез има около четиринайсет часа. Иска ми се да отидем колкото се може по-далеч за тези часове.
Лютичето се прозина. И сякаш едва сега забеляза неоседланата петниста кобила в яслата зад преградата. Кобилата махна с глава, сякаш искаше да напомни за себе си.
— Чакай — реагира поетът. — А тя? За Мозаик?
— Тя няма да тръгне с нас. Разделяме се.
— Как така? Не разбирам… Можеш ли любезно да ми обясниш…
48
Не мога да кажа какво си, но това, което зная добре — когато докоснах лицето ти днес, вълни от цветове разцъфтяха и окапаха. Зигфрид Сасуун — Б. пр.