— Не мога. Не сега. По пътя, Лютиче.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Напълно?
— Не. Не напълно. Нито дума повече, не ми се говори сега за това. Да тръгваме.
Лютичето въздъхна. Подкара скопеца. Огледа се и отново въздъхна. Той беше поет.
Затова имаше право да въздъхва, когато си поиска.
Странноприемницата „Тайна и шепот“ изглеждаше доста красиво на фона на зората, в мъгливото предутринно сияние. Приличаше на заобиколен от слез и оплетен от поветица и бръшлян замък на феи, горски храм на тайната любов. Поетът се замисли.
Той въздъхна, прозина се, загърна се с наметалото си и пришпори коня. След малко размислите останаха зад гърба му. Гералт вече едва се различаваше в мъглата.
Вещерът яздеше бързо. И не поглеждаше назад.
— Моля, ето вино. — Стопанинът сложи на масата фаянсова кана. — Ябълково от Ривия, както искахте. И жена ми се интересува как намирате свинското.
— Намираме го сред кашата — отвърна Лютичето. — От време на време. Не толкова често, колкото ни се иска.
Кръчмата, до която се добраха към края на деня, се наричаше, както обещаваше шарената ѝ табела, „Под глигана и елена“. Но този дивеч беше само на табелата, не влизаше в менюто. Специалитетът на заведението беше каша с късове мазно свинско и гъст лучен сос. Лютичето, явно заради принципа, малко се помръщи заради твърде плебейското според неговите разбирания ястие. Гералт не се оплакваше. Не можеше да има големи претенции към свинското, сосът беше приличен, а кашата добре сварена — точно това се удаваше далеч не на всеки готвач в крайпътните кръчми. Можеше да е и по-лошо, още повече че изборът беше ограничен. Гералт държеше през деня да изминат колкото се може по-голямо разстояние и затова не искаше да спират в по-рано срещнатите кръчми.
Както се изясни, кръчмата „Под глигана и елена“ беше краен пункт на дневното пътешествие не само за тях. Една от масите край стената беше заета от пътуващи търговци. Търговците бяха модерни, за разлика от старомодните, те не се гнусяха от слугите и не смятаха за позорно да ядат на една маса с тях. Модерността и толерантността, разбира се, си имаха своите граници — търговците заемаха единия край на масата, слугите — другия, демаркационната линия лесно можеше да се забележи. Същото се отнасяше и за ястията. Слугите ядяха свинско с каша, специалитетът на местната кухня, и пиеха разредена бира. Господа търговците си бяха поръчали по едно пиле и няколко бутилки вино.
На отсрещната маса, под препарираната глиганска глава, вечеряше една двойка: светлокоса девойка и по-възрастен мъж. Девойката беше облечена богато и много строго, съвсем не по девически. Мъжът приличаше на чиновник, но далеч не от най-висок ранг. Двойката вечеряше заедно, водеше доста оживен разговор, но това беше скорошно и най-вероятно случайно запознанство — личеше си по поведението на чиновника, ухажващ настойчиво девойката с надежда за нещо повече. Девойката реагираше с учтивост, като при това запазваше ироничното си изражение.
Една от късите маси беше заета от четири жрици. Пътуващи лечителки, което лесно можеше да се отгатне по сивите дрехи и скриващите косите плътни качулки. Трапезата им, както забеляза Гералт, беше повече от скромна: нещо като ечемична каша без мазнина. Жриците никога не искаха заплащане за лечението, изцеляваха всички даром, но обичаят изискваше срещу това да им се предоставя, ако помолят за това, храна и подслон. Стопанинът на „Под глигана и елена“ явно знаеше този обичай, но възнамеряваше да отбие номера с възможно най-малко разходи.
На съседната маса, под еленските рога, се бяха разположили трима местни жители с бутилка житна водка, явно не първата. След като повече или по-малко бяха удовлетворили основната си потребност, те започнаха да търсят развлечения. И разбира се, бързо ги намериха. На жриците не им провървя. Макар че сигурно бяха свикнали с подобни неща.
Масата в ъгъла на стаята беше заета само от един гост. При това тази маса беше скрита в сянка. Гостът, както забеляза Гералт, не ядеше и не пиеше. Той седеше неподвижно, облегнал гръб на стената.
Тримата местни бяха неуморни, техните насочени към жриците подигравки и шеги ставаха все по-груби и непристойни. Жриците издържаха стоически, просто не им обръщаха никакво внимание. Местните явно започнаха да се дразнят от това, при това все повече и повече с намаляването на течността в бутилката. Гералт започна да работи по-бързо с лъжицата. Беше решил да разбие муцуните на пияниците, но не искаше кашата му да изстине.
— Вещерът Гералт от Ривия.
В ъгъла, в сянката, изведнъж припламна огън.